— Вдигнете го и го отнесете в малката соба вдясно на коридора! — нареди Сам на двамата си другари.
Разпореждането изобщо не бе необходимо, защото едва бившият Бил Нютън бе докоснал земята и двамата ловци вече го бяха пипнали и рязко изправили.
Ломонов зарева високо. Майорът беше почти колкото него разгневен.
— Стой! — кресна. — Няма да търпя такова нещо!
— Май ще трябва да го изтърпиш — рече Сам Хокинс хладно.
— Аз ти обърнах внимание на допълнителните клаузи в моя паспорт… Откарайте го!
Помешчикът беше наблюдавал мълчаливо хода на събитията. Сега се обърна към Дик Стоун и Уил Паркър.
— В собата не ви е гарантиран. По-добре го отведете в коптильнята! Аз ще ви я покажа.
Той тръгна напред и двамата го последваха с Бил Нютън, който напразно се противеше на здравите им пестници.
Майорът ругаеше, та се късаше. Заплашваше трапера с арест и затвор и отново и отново заявяваше, че било дързост някакъв си чужденец да запира руски поданик. Но Сам Хокинс не се остави да бъде объркан. Така че на майора не му оставаше нищо друго, освен да употреби сила, ала той не смееше да го стори. Траперът стоеше толкова самоуверено пред него, че нямаше кураж да му посегне. Тогава граф Поликев сметна за уместно да подхвърли една дума. Та нали според онова, което му бе разказал Ломонов, Сам Хокинс бе и негов противник. Ако този трапер бъдеше обезвреден, то играта беше спечелена.
— Господин майор — поде той, — нима ще го позволите? На някакъв непознат човек, който няма нито ранг, нито обществена положение?
— Имате право. Той ще се разкайва за това. Лейтенант, доведете казаците!
— Господин майор, моля най-покорно за позволение да направя едно служебно съобщение.
— Какво е то? Говорете!
Лейтенантът се наведе от седлото към командира и направи един доста дълъг доклад. Разказа какво бе чул във Верхний Удинск за Сам Хокинс. Това бяха кое от кое по-смайващи неща; също изявлението на дребния трапер, че в Царское село пиел кафе и играел карти при царя, излезе на дневен ред.
Майорът облещи очи.
— Вие сте на мнение, че човек не бива да предизвиква този мъж?
— За препоръчване е това да се избягва, господин майор.
— Благодаря! Работата е уредена.
Сам Хокинс бе наблюдавал всичко това с тайно удоволствие. Той подозираше, че става дума за него и смигна на Дик и Уил, които току-що бяха излезли с Добронич от къщата.
— Господин майор — настоя сега Поликев нетърпеливо, — моля още веднъж да арестувате този човек! Аз поемам отговорността.
Траперът весело се разсмя.
— Господин майор, направете, моля, забележка на този човек най-сетне да миряса! Освен това трябва да ви помоля да го арестувате. Той е съучастник в престъпленията на мнимия Ломонов.
— Мътните ви взели! Измивам си ръцете от вашите работи. Ако имате нещо помежду си, уредете си го, ако обичате, сами!… Но с теб Пьотр Добронич, имам още някоя приказка да разменя. Ясно? Няма да ме мамиш повече. Съвсем сигурно е, че ти си скрил бегълците. Заповядвам ти за последен път да покажеш скривалището!
— Не зная за никакво скривалище — отстоя твърдо помешчикът. — Търси да видим дали ще намериш такова!
— Няма да ти се удаде да ми правиш кавал на носа! — процеди майорът. — Ще наредя да обкръжат имението ти, та и мишка няма да може да се измъкне. После ще си покаже къде се таят сволочите, които ми изпозастреляха конете.
Той обърна коня си и препусна, следван от казаците. Поликев метна един изпитателен поглед към все още седящия на земята ловец на соболи Номер осемдесет и четири и се присъедини към солдатите.
Когато след известно време помешчикът разпрати ратаите си на разузнаване, те му докладваха, че цялото поместье е блокирано от казаците в една широка окръжност. Започвайки от езерото и свършвайки пак до него солдатите отстояли един от друг в обсега на чуваемостта. По брега на езерото също била разставена силна стража, за да се предотврати изплъзването на бегълците по вода.
— Това сега наистина е лошо — забеляза Пьотр Добронич. — Хората ни няма да могат да се измъкнат.
— Ба! — ухили се траперът. — Ще намерим средства и пътища да пратим вкупом казаците за зелен хайвер. Та нали са заели само околността, значи ние тук сме без надзор и можем безпрепятствено да контактуваме с «клетите хора». Ще проявиш ли желание да ми покажеш скривалището?
— Ще го видиш. Но не бива аз да те придружавам. Докато казаците са наблизо не ми се иска да напускам двора си. Ще ти дам дъщеря си Мила. Тя ще те води.