Докато Дик и Уил останаха настрана при Флоран-Ломонов, Мила поведе дребосъка към червената ела. Бяха достатъчно предпазливи да не ги забележи нежелано око. Дребният трапер източи смаяна физиономия, когато бе подканен да се изкачи по исполинското дърво.
— Не ми е влечение всъщност да се катеря като маймуна по околните дървета!
Но още повече нарасна удивлението му, когато достигнаха пещерата. Тя беше осветена и във всички помещения цареше сподавено оживление. На оджака вече бяха сложени гърнетата, в които се приготвяше храна за гладните. Тук един си охлаждаше и превързваше крака, който бе разранил от ходене, там — друг си изкърпваше дрехите, по които се виждаха следи от нощно бягство през гъсталаци и трънаци.
Заточениците посрещнаха Мила Добронич, която считаха за Ангела на заточениците и придружителя й с радостни лица. А когато чуха че дължаха благополучния изход от нападението най-вече на енергичната намеса на непознатия ловец, всички поискаха да изкажат няколко сърдечни думи и на дребния трапер.
Повечето от хората се намираха на открито, на кратерното дъно, където бликаше изворът. Там Сам срещна и казак Номер десет, който му протегна радостно двете си ръце.
— Слава Богу! Ти наистина си тук, братле! — извика той. — Вече чух за пристигането ти и за онова, което хората ти дължат! Ела и седни при нас! Мисля, че трябва добре да си побъбрим.
18. Когато мишката е по-хитра от котката
На една скална плоча, към която казак Номер десет поведе Сам Хокинс, седяха двамина възрастни, посивели хора — мъж и жена с достопочтен вид — родителите на Борода. При тях се бе настанил и техният син. Той веднага се надигна и поздрави трапера.
Бяха подробно обсъдени днешните събития. После дойде ред на бъдещето и всеки се надяваше, че след като бяха преодолени най-големите мъчнотии, бягството ще успее. Та нали вече бяха близо до границата.
— Засега се опита само още накъде да се насочим, когато оставим границата зад себе си — рече възрастният Борода. — Съществуват различни пътища, но всичките имат неудобството, че са безкрайно дълги. През Китай, към Индия, Персия, Афганистан, през Киргизката степ.
— За посоката сега още нищо определено не може да се каже — произнесе се Сам Хокинс. — Да изчакаме, докато дойде моят доверител. Нека той избере.
— Доверител? Ти господар ли имаш? Слуга ли си? Не ми изглеждаш на такъв.
— Е-е, връзката между нас двамата действително е нещо съвсем различно от тази между господар и слуга. Ние сме спътници. Моите другари и аз помагаме на този мъж да постигне една определена цел.
— Това е нещо съвсем друго. Как се казва той всъщност? — продължи да пита старият.
— Адлерхорст.
— Та това е немско име!
— Действително.
— И ние ще го срещнем тук?
— Да, той идва. Възможно е да пристигне още днес.
— Това ме радва… защото е щастие да можеш да поговориш отново с един немец, с един съотечественик, който идва от родината.
Сам Хокинс направи слисана физиономия.
— Охо! — извика. — Съотечественик? Нима и вие сте немци?
— Да.
— Heavens![41]
— Защо се сепкаш?
— Защо? Защото моята баба беше истинска, чистокръвна немкиня.
Сам беше скочил, другите го последваха. Само казак Номер десет остана седнал и се засмя доволно.
— Ами че тогава ние можем да разговаряме на майчиния си език! — извика старият Борода.
— При мен даже бабиният език, ако не се лъжа! — рече траперът на немски и килна в радостна възбуда старата си филцова шапка ведно със скалпа от едното ухо към другото. — Да натъкна нос ей така на един немски сънародник, хи-хи-хи-хи! И то какъв! Ама я кажете, как всъщност попаднахте от Германия в този благословен Сибир, където човек в най-благоприятния случай зимата премръзва, а лятото бива оплюскван от комари? Вижте ме! Сядам тук и ви уверявам, че няма да се изправя, додето не съм се запознал със съдбата ви, ако не се лъжа!
И Сам се намести отново на земята, посочвайки мястото пред себе си. Двамата родители Борода и Алексей се отзоваха на подканата. Старият гледа известно време нерадостно пред себе си, преди да надигне глава, за да започне да разправя миналото си.
— Историята ми е кратка и лесна за разказване. Бях немец, бях такъв с цялата си душа и днес все още съм. Но в мен ферментираше първичният копнеж към далечни простори, залегнал в кръвта на всеки немец. Исках да се изселя, исках да вървя с пионерите до места, където хората не живеят така нагъсто на тясно пространство, както в родината. Продадох цялото си имущество и потеглих за Русия, където след късо време — бях вече посвикнал — ме последва и моята съпруга. Имахме късмет. Земята, с която се сдобихме, беше евтина и добра и благодарение на моите агрономски познания можехме да се издигнем далеч над средните руски помешчици… де да не беше само моята буйна глава, която всичко погуби. Аз не се числя към онези хора, които гледат да омаловажат и прикрият нещата. И макар да считам размера на моето наказание за прекалено, все пак съм далеч от мисълта да се окачествявам като невинен. Още в отечеството бивах от време на време недоволен от порядките. Дойдох в Русия… е от трън та на глог. Сърцето ми се възмущаваше от неправдата, с която се отнасяха към този народ. Не мина много и се набърках в тайните политически движения. По-нататък какво да кажа? Съзаклятието беше разкрито и възмездието се стовари върху ми като опустошителна буря. Бях осъден на доживотно заточение в Сибир. Съпругата ми, която в любовта си не искаше да се дели от мен, ме придружи с децата…