— С децата? — попита Сам Хокинс. — Значи Алексей не е единственото ви дете?
— Не. Имахме и едно момиченце, беше още малко, кърмаче, когато трябваше да тръгнем. По време на пътуването то почина и беше погребано в снега на сибирската тундра… Успокой се, майко, не се вълнувай! — прибави той, като видя как жена му оброни лице в шепи при спомена за онова събитие.
— Хм-м! — изръмжа Сам. — От какво умря всъщност сукалчето?
— Малката си отиде от студа. Прехвърлянето ни се случи в една от най-лютите зими, а това означава нещо за Сибир. Отгоре на туй при пътуването ни беше отказано всяко удобство, трябваше да изминем огромен път пеша. Можете ли да си представите какво означава това?
— Мога да си го представя — кимна Сам съчувствено.
— От студ нашата колона, която се състоеше от шейсет затворника.
— Били сте шейсет затворника? Вярно ли?
— Да. Защо?
— Хм-м! Имам си понякога моите мисли. Карайте си спокойно нататък!
— Бяхме полумъртви от студ и изтощение, когато направихме почивка при един номадски лагер. Днес вече не мога да кажа дали бяха тунгусци, буряти, или якути — толкова бях затъпял и нечувствителен към всички външни възприятия, само едно все още си спомням — вождът изпита състрадание към моята жена и я взе в шатрата си.
Старият помълча известно време, завладян от спомена. Жена му също гледаше пред себе си с втренчени, пусти очи.
— За съжаление помощта на вожда дойде твърде късно — продължи старият. — Когато жена ми сне детето от гърдите си, където бе опитала да го топли, то беше мъртво… измръзнало. Мъртвешкото вцепенение беше вече настъпило. Онова, което последва сетне, беше ужасно и не мога да говоря за него. Съпругата ми се съвземаше мъчително бавно от душевното сътресение, предизвикано от смъртта на любимката й, а аз, сега мога да кажа за себе си, че оттогава станах съвсем друг. Смъртта на малката ми отвори очите. Осъзнах, че съм извършил прегрешение спрямо моето семейство и взех решение да поправя провинението, ако добрият Господ Бог ми даде възможност за това.
Леко, съвсем леко попипа ръката на съпругата си. После дълго седяха мълчаливо с болезнена, но кротка усмивка по преждевременно състарените черти.
Сам Хокинс от известно време вече мърдаше неспокойно на мястото си, сякаш мравки бяха намерили път в индианските му легинси. По брадатото ум лице трепкаше нещо особено. Ръцете му опипваха периодично ту големия червен «светещ нос», ту се плъзгаха замислено и сякаш търсещо по резките на неговата Лиди, от която и тук, в сигурната пещера не се бе разделил.
Дребният трапер се намираше в дълбока душевна възбуда. Той мислеше за разказа на бурятския княз Була, който бе чул заедно с Херман. Благодарение на него сега категорично знаеше, че има пред себе си родителите на Карпала.
Старият Борода наруши мълчанието.
— Пътуването премина под неизразими теглила…
— Стоп! — обади се Сам Хокинс. — Назовете ми мястото, където сте погребали сукалчето!
Старият го погледна учудено.
— Защо искате да го знаете?
— Имам си причина, ако не се лъжа.
— Е, въпреки вълненията през онези дни в паметта ми се запечатаха няколко думи от разговора на казаците. По онова време се намирахме в Тундрата…
— …в Тундрата на пълзящите брези — довърши Сам горделиво.
Тримата го погледнаха с отворени уста.
— Значи вярно, щом кокорите така очи! — ухили се дребосъкът доволен. — Така ли е?
Старият Борода поклати смаяно глава.
— Да, така е, но откъде знаете…
— Зная го, защото съвсем наскоро срещнах това измръзнало сукалче!