Изявлението въздейства като бомба — по-сащисани от това тримата нямаше как да бъдат.
— Ама… това… е… невъзможно! — изпелтечи старият Борода.
— Защо не?
— Защото аз лично присъствах, когато заровиха малкото телце в снега!
— О-о, това нищо не значи, нищичко, хи-хи-хи-хи! Сукалчетата имат жилав живот. Могат много да понесат, понякога дори заравяне в сняг, ако не се лъжа!
Жената беше пребледняла и държеше десницата си притисната към сърцето. Алексей гледаше с разширени очи мъжа, говорещ толкова непонятни неща, а старият Борода сякаш се бе вцепенил от ужас.
— Човече! — извика накрая Алексей. — Всички ние ви дължим много, но сега съм длъжен да ви кажа, че не проумявам как можете да си правите такава ужасна шега с моите родители!
— Шега? — престори се на учуден Сам Хокинс. — Уверявам ви, че точно сега хич, ама хич не съм в настроение за шеги, ако не се лъжа.
— Но моля ви! — намеси се старият. — Аз мога само да повторя, че ние прегледахме малката и установихме, че смъртното вцепенение вече беше вече настъпило. Детето беше погребано пред собствените ми очи.
— Да, приятелю, в снега. Онова, което сте сметнали за мъртвешко вцепенение, не е било нищо друго освен вкочанение от студ. Докато лежало после в снега, малкото телце се затоплило и скоро си било пак живо-живеничко. Тънкото гласче сетне сторило своето за спасението на безпомощното същество.
— Не можем да го повярваме… не можем да го повярваме! — извика хрипливо старият, а жена му започна да плаче.
— Вярвате или не, но аз видях и говорих със сукалчето! И мога само да ви кажа, че е станало прелестно сукалче, хи-хи-хи-хи!
— Ама откъде пък знаете, че вашият случай се отнася за нашето дете? Навремето все пак не бяхте с нас, а момиченцето ни беше още толкова малко, че е невъзможно да има някакъв спомен от онези дни.
— Вярно е! Но пък имам най-добрите свидетели в лицето на онази състрадателна съпружеска двойка, която се е погрижила за детето.
Тримата Борода все още не бяха на себе си. После обаче се нахвърлиха с многобройни въпроси върху Сам: Къде е дъщерята и как се чувства? Знае ли изобщо нещо за своята съдба?…
— Стоп! — защити се усмихнато трапера от напора на тримата. — Сега не е време да ви разправям изчерпателно всичко това. Вашето момиче се чувства добре! — успокои той старите. — Въоръжете се с търпение до утре, тогава ще научите всичко!… Мисля — продължи после, обръщайки се към Алексей, — че сега ще се откажете да потеглите още утре със заточениците, както бе уговорено, а ще останете да чакате с родителите сестра си. Полковник Сендевич може да се нагърби с водачеството на хората.
И Сам тръгна да си върви, оставяйки тримата в най-голяма възбуда.
В пещерата дребният трапер трябваше дълго първо да пита за Мила Добронич, която просто му се беше изгубила в кипежа на работата.
Най-сетне Сам Хокинс откри търсената и известно време наблюдаваше подсмихнат как се грижи за бегълците. Когато го съгледа, тя му кимна засмяно, но не изостави самарянската си дейност. Най-сетне приключи и те се върнаха заедно в двора на Пьотр Добронич.
Помешчикът не си беше вкъщи. Отишъл бе на пасището да се поогледа за казаците. Траперът се възползва от случая да хвърли едно око на някогашния дервиш. Той се упъти към коптильнята, пред която бяха седнали Дик Стоун и Уил Паркър.
— Как се държи оня?
— Много спокойно — отговори Уил.
— Това е подозрително. Ако дигаше дандания и немирстваше, за мен щеше да е по-добре. Който се покорява безропотно на една такава съдба, той си има своите мисли планове. Я да взема да я огледам по-внимателно тая коптильня.
Резето отлетя назад и той отвори вратата. Флоран-Ломонов беше седнал на черния под, облегнал гръб на стената. Той хвърли ненавистен поглед на трапера.
— Я гледай, настанил си се удобно! — подхили се прерийният ловец. Жалко, че не мога да ти предложа плюшен стол.
— Куче!
— Това пък какво беше?… Спокойно би могъл да бъдеш малко по-учтив. Иначе като нищо може да ми хрумне да ти отвърна с кнута.
— Посмей само!
— Няма да ми представлява трудност — отговори Сам. След миг беше откачил кнута от пояса и угости негодяя с един крепък удар.
— Виждаш — продължи после, — че не е никакъв риск да те нашибам! И кой ли пък си в действителност? Едно голямо нищожество, носещо много имена! Един опасен престъпник, комуто бесилката помахва! А какъв си бил преди? Един жалък лакей, тласнал семейството на господаря си към гибел! С такъв тип мога да разговарям единствено с камшика.