Тесните улички предлагаха безотрадна гледка, толкова повече сега, когато гарнизонът бе потеглил.
Сам Хокинс и ратаят вързаха конете пред гостилницата и се отправиха към пустата постройка, където си поръчаха чай, примесвайки го с водка.
Съдържателят, който много добре познаваше ратая на Добронич, веднага седна при двамата. Той беше добродушен човек, иначе любопитен и ненадарен с особена интелигентност.
— Бива ли човек да говори открито пред бащицата с гъстата брада и достопочтения нос? — попита той, посочвайки Сам Хокинс.
— Разбира се — кимна ратаят. — Той е добър познат на моя господар.
— От къщи ли идвате? Как стоят нещата там? Солдатите нали са при вас да дирят «клетите хора». Бащицата Добронич бил скрил цяла чета.
— Глупости! Нека си търсят! Нищо няма да намерят казаците, та ако ще с месеци да препускат около двора на Пьотр Добронич.
Изразът «препускат» ратаят преднамерено употреби по знак на Сам. Той искаше да знае къде се намират конете. И постигна целта си.
— Препускат? Това и през ум не им минава. Основният отряд е на пост спешен.
— Значи са оставили някъде конете?
— Да. Намират се от източната страна извън насипа, пазени от трима казаци. Тези трима и двата поста при арсенала са единствените солдати, останали сега в станицата.
— Значи войската се кани да варди и през нощта?
— Естествено. Толкова повече тогава.
— Каква глупост! Те хранят към нас съвсем безпочвено подозрение. Докато внимават за нас, «клетите хора» отдавна ще са съумели да изчезнат.
— Няма да е беда. Всички им го пожелаваме…
Сам и ратаят напуснаха гостилницата, за да направят една обиколка из селището.
Траперът искаше да види постройката, удостоена с почетното име «арсенал». Ратаят му я показа това бе една дълга сграда, състояща се само от приземен етаж с високо, вероятно просторно таванско помещение. Предната стена беше снабдена с много врати и прозорци с капаци.
— За какво служи приземният етаж?
— Той включва зимните обори и помещенията за съхраняване на конските такъми. Горе под покрива е фуражът за конете, отляво са складовете за униформите и разните там неща по екипировката. Там в другия край виждаш открити сайванти с кибитки и шейни за офицерите.
— Аха, това е направо чудесно! Сега бих желал да се запозная и с мястото, където се намират понастоящем крантите.
Те се изкачиха на билото на вала и видяха пасящите вън коне. Там беше и заеманата от майора постройка. Задната стена на къщата гледаше в долина, на три метра от почти отвесно изкачващото се тук земно съоръжение. Между къщата и вала следователно имаше едно дълго, тясно пространство, където бяха складирани какви ли не стопански сечива и покъщнина. Сред тях се намираше и една стълба.
— По-добре изобщо не би могло да се нареди — подхили се Сам Хокинс. — Човек лесно може да стигне от вала до къщата. Сложиш ли стълбата тук на насипа и отсреща на покрива, където се намира голямата отворена капандура, ще имаш мост, по-удобен от който здраве му кажи. Ела, да си вървим. Продължителното застояване би могло да привлече внимание.
Те се върнаха в гостилницата, изпиха още по една водка, яхнаха после конете и поеха към дома. По-точно Сам предостави малко преди двора на Добронич своето животно на ратая и се отправи към червената ела, за да се качи в пещерата.
Там потърси предводителите на бегълците. Това бяха Алексей Борода и бившият полковник Сендевич — възрастен мъж с енергично изрязани черти на лицето. Изкачиха се заедно до височината на вулканичната котловина, откъдето местността можеше да се обгърне с поглед на голямо разстояние. Насядаха там и дребният трапер изложи пред другите двама плана, който бе нахвърлял за бягството на заточениците.
— Аз премислих грижливо всички възможности — завърши той словото си — и стигнах до убеждението, че най-доброто ще е, ако прекосите Сибир като казаци, понеже в пущинаците на Монголия и Киргизката степ ще ви е още по-трудно.
— Това е и моето мнение — кимна Борода. — И тъй като сега аз самият не мога да тръгна, защото искам да изчакам тук сестра си, полковник Сендевич ще командва отряда като ротмистър. При всяко селище той ще получава порле свежи коне и достатъчно провизии.
— За Бога, каква дръзка идея! — запали се Сендевич. — Но можем без колебание да се съгласим с този план. Ако противно на очакванията бъде открито кои сме, то все пак ще имаме добри коне и достатъчно оръжия. Ще се бием за свободата и живота си, така че сигурно ще им е трудничко да ни надвият.