— Довечера Добронич ще е много зает. Поканил е офицерите. Точно тази вечер можеше да се откаже от тая работа заради заточениците.
— На тях ще им е все тая дали господата ще са тук на гости, или не. Те отдавна са зад всички баири.
— Така си мислех и аз, но това не е вярно, те са още тук. Внимавай какво ще ти разкажа! Когато бях днес отвъд скалите при езерото, непосредствено до устието на реката и бъхтих в тъмницата обратния път, чух внезапно пред себе си гласове. Помислих, че са казаците, които бродят дебнешком наоколо и тихо приближих. Двама мъже разговаряха помежду си под едно дърво и за свое изумление разбрах, че бяха «клети хора».
— Но сигурно само двама, които са се откъснали от другите?
— О, не! Всичките са още там. Двамата мъже го казаха. Те навлезли направо в езерото и плували досами крайбрежните скали, докато намерили място, където съумели да излязат на сушата. Лошите плувци седели на конете. По този начин се измъкнали без злополука.
— Е, да, ама само временно. Утре през деня казаците сигурно ще претърсят брега отвъд скалите и ще открият бегълците.
— Какво си мислиш! По онова време те отдавна ще са се измели. Единият го спомена. Те не възнамеряват да се отправят към границата, сиреч към станицата, а в посока ферибота.
— Я гледай! Това е една идея! Вярно, по този начин те ще се отдалечат от границата, ама после пък толкоз по-сигурно могат да я достигнат по околен път.
— Правилно! Ще минат реката със сала, яздят от другата страна по брега срещу течението и по-късно отново преплуват на отсамната страна. Така бързо-бързо ще минат границата, докато казаците си дремят тук долу и мислят, че птицата е още в гнездото.
— Много разумно! Ами как се канят да стигнат до ферибота, като по пътя им стоят казашки постове?
— Хе, нищо по-лесно от това! Няколко богатири се промъкват пеша напред и нападат въпросните постове. Та нали не е кой знае какво изкуство да стиснеш за гърлото един нищо неподозиращ човек, че да не може да се развика.
— Ти говори ли с двамата?
— Не. Не желая да имам нищо общо с тях. Техните действия са противозаконни.
— Би трябвало да уведомиш майора.
— Нали няма да ми повярва. Изобщо си е най-добре човек да не се меша в чужди работи. Не ми се ще да си горя пръстите на чужд огън. Ако казаците си изпълняват дълга, няма да изтърват бегълците. Мен какво ме боли главата за тая работа?… Ти сега вкъщи ли отиваш? Аз още не съм ял.
След този разговор Сам и бурятът се отдалечиха.
Майорът беше разбрал ясно всичко и страшно се зарадва. Та това беше знаменито откритие! Той се завтече по най-бързия начин към колибата си и веднага даде необходимите заповеди.
Разпореди целия постови пръстен да се раздели и да потегли към онова място на реката, където се намираше фериботът. Ето как страната към станицата и границата бе напълно оголена от казаци… и това бе, което хитрият Сам бе целил.
Траперът почака още известно време и се промъкна после до реката. Близо до ферибота се убеди, че неговият план е успял. Казаците стояха в две гъсти редици вдясно и ляво на мястото за прехвърляне и чакаха приближаването на заточениците, които по тяхно мнение щяха да наскачат, нищо неподозиращи, в капана.
Сам се върна удовлетворен.
Междувременно майорът беше пристигнал с двама от офицерите си при Добронич. Господата вече се бяха заели храбро с яденето и преди всичко с пиенето. Виното много им се услади, ала те не пиеха без мярка, незабравяйки проекта в полунощ. Когато отмина единайсет часът, майорът се надигна.
— Пьотр Добронич, изказваме ти благодарност за гостоприемството. Беше отлично.
— Това ме радва. Ама вие да не би пък вече да се каните да си вървите?
— Действително. Наумили сме нещичко, което ще ти достави удоволствие. Не искаш ли да ни придружиш донякъде?
— На драго сърце! — отвърна помешчикът, макар да се почувства тягостно.
Мълчаливо извървяха един до друг известно разстояние. Внезапно майорът започна с остър тон:
— Пьотр Добронич, призовавам те да ми кажеш истината. Ти приятел ли си на така наречените «клети хора», или не?
— Аз съм приятел на всички хора.
— Това не ме задоволява. Изисквам еднозначен отговор на въпроса си.
— Тогава ще ти кажа, че съм приятел на всички поданици, които изпълняват своя дълг.
— Добре! Ако това е вярно, ти не би оказал помощ на «клетите хора». Но въпреки всичко ти си ги скрил?
— Аз?… Не.
— Наистина ли не знаеш къде са?
— Не, бащице.
— В такъв случай аз зная повече от теб. Те са още тук. Зная дори мястото, където се крият, също и мястото, където се канят да се промъкнат през моята постова верига. Но аз съм взел предохранителни мерки, така че няма да ми се изплъзнат.