— Ако успееш, ще се радвам — рече Добронич въпреки страха си.
— Убеден съм в това — ухили се майорът подигравателно. — И за да се удвои радостта, ще те взема сега със себе си. Ще присъстваш, когато примамя тези мишки в капана.
— Господине, не желая да имам нищо общо с тези неща! Не ме набърквай в играта!
— И през ум не ми минава! Ако сега те пусна да си вървиш, като нищо ще предупредиш сволочите. Значи напред!
На Мила и майка й се стори подозрително, дето майорът бе взел със себе си бащата. Когато след известно време той не се върна, те се обърнаха угрижено към Сам.
Дребният трапер се засмя доволно.
— Очаквах нещо подобно. Но нямайте страх! На помешчика нищо няма да се случи. Той само трябва да присъства на залавянето на «клетите хора», когато ни напуснат.
— Какво? — извика Мила изплашено. — Те сега ли искат да тръгнат?
— Така е, в полунощ.
— Господи Исусе! Та това е само след четвърт час!
— Действително — рече Сам Хокинс най-спокойно. Мила беше на път да се разплаче. Поиска да се втурне навън, ала Сам улови ръката й.
— Не така припряно, детето ми! Всичко си е съвсем наред — и, подхилвайки се, добави: — Впрочем няма и всички да заминат. Неколцина остават. Например Номер десет.
— А фамилията Борода? — изплъзна се от нея.
— Също остава — усмихна се малкият доброжелателно. Мила постоя известно време смутена. Почувства, че се бе издала с прибързания си въпрос.
— Трябва да отида при заточениците — каза сега по своя решителен маниер. — Преди да потеглят, бих желала поне да си взема сбогом с тях. Ама ти нали каза, че майорът искал да ги залови?
— Иска, но няма да му се удаде. Аз се погрижих да ги търси по грешна следа. Иди горе в пещерата и кажи на бегълците, че ги очаквам!
Мила побърза навън в мрака.
Разсъдливият Сам беше вече разпоредил принадлежащите на бегълците коне да бъдат тайно доведени от дискретни ратаи.
Няколко минути преди полунощ бегълците се спуснаха по червената ела. Конете бяха оседлани и нощният поход започна.
Начело яздеха Сам Хокинс, Дик Стоун, полковник Сендевич, Алексей Борода и Готфрид фон Адлерхорст, досегашният казак Номер десет. Уил Паркър беше останал като пазач при дервиша.
Номер осемдесет и четири също поиска да се присъедини със своите ловци, ала Сам успя да го разубеди. Не беше нужно толкова много хора да се подхвърлят на опасността от откриване. По същата причина му идваше добре дошло, че само част от бегълците притежаваха коне. Само тях взе той със себе си. Останалите трябваше да го следват пеша под предводителството на един надежден мъж, когото избраха от своите редици.
По път отрядът на Сам не срещна нито един казак. Пред станицата ездачите слязоха от конете. По-възрастните останаха като стража при животните, а останалите проникнаха предпазливо в станицата през неохраняваната порта на вала.
Навсякъде беше тъмно. Жителите на селището отдавна спяха. Сам си избра неколцина съобразителни мъже, сред които Алексей, Сендевич, Готфрид фон Адлерхорст, както и Дик, свали шубата си и зае палтото на един от заточениците. След това извади наяве някакъв малък съд.
— Тук има чернилка от комина на Пьотр Добронич — рече делово. — Почернете си лицата! Трябва да посетим най-напред жилището на командващия, защото сигурно там се намират ключовете от склада, а и разни други неща, от които настоятелно се нуждаем, ако не се лъжа. Хората не бива да ни разпознаят.
Малкият отряд се отправи към издигащата се непосредствено до вала къща. Кепенците бяха затворени. Но през зирките на единия се процеждаха тънки ивици светлина. Значи тук хората бяха все още будни.
Сам надзърна през един процеп. Видя една добре обзаведена стая. До масата седеше една жена и четеше. Очевидно бе сама. Готфрид пристъпи до Сам и също погледна вътре.
— Това ще е жената на майора — рече траперът.
— Ще потропаме ли?
— Не. Преди да отвори, тя ще пита кой е и може би ще ни създаде ненужни спънки.
— Е, ами как иначе ще влезем?
— През капандурата. Пред деня вече всичко огледах. Ще отида да взема една стълба. Почакайте малко!
Той се промъкна зад къщата и скоро се върна със стълбата.
Сега закрачи пред другите към насипа и намести стълбата горе на канта и отсреща на покрива, така че да стигне точно до все още отворената капандура.
— Първо ще премина аз — прошепна. — Веднага щом видите оттатък да загори свещ, идвайте и вие. Леко и чевръсто той се прехвърли отвъд. Измъкна там една лоена свещ и я запали. Намираше се в малка мансарда, съдържаща само вехтории. Вратата беше съоръжена с просто мандало.