— «Клетите хора» действително ли се изплъзнаха?
— Да.
— Слава Богу! Радвам се за тях от все сърце. Ти също вече можеше да се намираш в безопасност.
— Е, толкова голяма тази безопасност все още не е. Те имат още много опасности пред себе си, защото пътят е страшно дълъг — рече Борода замислено.
— Но води към свободата — акцентира Мила.
— Моят също води към свободата — заяви младият Борода с голяма увереност. — Заедно с родителите ще обърна завинаги гръб на Русия.
— И ще го сториш с удоволствие?
— Разбира се. Не се живее добре в царство, в което кнутът е постоянно надвиснал над главата на свободния човек. Не го ли чувства и баща ти?
— Не зная. Мога само да кажа, че вече не се чувства добре в Сибир. Ето защо иска да се пресели в околностите на Варшава. Майка, която е родена немкиня, напротив, предпочита да се изтегли още по на запад. Тя обича Германия и много говори за родината си.
— Чуй, Мила — подхвана разпалено Алексей, — трябва да питаш баща си дали не желае да тръгне с нас!
— За Германия? Как си го представяш? Татко е свободен помешчик и няма причина да напусне страната завинаги.
— Вярно, но може би все пак има една уважителна причина.
Алексей погледна усмихнато надолу към Мила, която го изгледа въпросително. После продължи многозначително:
— Ако трябва да вземеш някой немец за мъж, това би било основателна причина!
Мила сведе изчервено глава.
— Аз изобщо още не съм мислила за омъжване.
Тя погледна покрай Алексей. Страните й бяха облети като с кръв.
— Мила Добронич, наистина ли? Никой ли още не е идвал да ти иска ръката?
— Беше тук един действително. Но аз не го пожелах.
Тя си беше възвърнала душевното равновесие и се разсмя. Тогава Алексей, без много да му се мисли, намери верния тон.
— Мила — поде, — в такъв случай искам да ти поставя един въпрос по съвест. Надявам се, сърцето ти да е още свободно, и… много те обичам. Виж, аз искам да отида в родината си и там да стана това, което е баща ти — земеделец. Мила Добронич, кажи, не би ли желала да станеш моята чифликчийка?
Той обви ръка около кръста й… и тя го позволи, ала без да отговори.
— Мила — помоли Алексей, — говори! Не би ли могла да ме обикнеш дотолкова, че да пожелаеш да станеш моя жена?
Той наведе глава към нея и я погледна в пламтящото лице.
— Да — отвърна девойката тихо.
Беше кажи-речи само едно придихание. Но ушите на любовта са остри.
Той притисна Мила към себе си и я целуна. Тя отвърна боязливо на целувката, ала тутакси отскочи стреснато назад.
Зад тях прозвуча кискане.
— По-полечка, по-полечка! Почакайте още малко, защото и аз искам да взема участие, хи-хи-хи-хи!
Сам Хокинс се изкачи чевръсто.
— Приятелю! — извика Алексей. — Ти си видял какво става тук?
— Привидя ми се, че току-що бе скрепен един брачен договор! — подхили се дребният трапер. — Моите сърдечни благопожелания! Бива ли човек да попита дали някой вече знае за тая работа?
— Не — заяви Алексей Борода, докато Мила стоеше объркано. — Ти си първият и единствен свидетел.
— В такъв случай ще се погрижа поне щастливият баща на младоженката, Пьотр Добронич, да бъде уведомен.
— Искаш да отидеш при него?
— Да. Казаците все още дремят като пънове край водата и настана време да освободим нашия Добронич от ръцете им. Пък и не искам повече да преча. Защото не е трудно да се досетя, че тук има още някои и други неща за обсъждане, хи-хи-хи-хи!
И той вече бързаше по нанадолнището.
От елата Сам пое по посока реката и възприе поведението на безобиден турист, който, потънал в мисли със забит в земята поглед, не поглежда ни наляво, ни надясно. Внезапно един вик го пробуди от мнимия размисъл.
— Стой!
Сега Сам вдигна поглед. Един казак стоеше пред него, насочил срещу му дулото на пушката си.
— К чорту! Прибери си пукалото! — рече Сам. — Ако из един път вземе, че гръмне, куршумът може да сбърка посоката и през приклада да се намърда в тялото ти, хи-хи-хи-хи!
— Кой си ти?
— Сам Хокинс. Гост съм на Пьотр Добронич.
— Ще трябва да го удостовериш пред майора.
Казакът изсвири и след броени секунди пристигна един унтерофицер, който пое Сам и го поведе към командира.
Майорът седеше в лошо настроение на един куп вършини пред колибата си. При него стояха офицерите му, а сред тях и Пьотр Добронич.
— Водя един заточеник — доложи унтерофицерът.
— Заточеник?… Пършивец, какво ти дойде на ума? Това не е заточеник… Пошел! (Марш оттук!)
Човекът се отдалечи тичешком.
Майорът заруга сега Сам също като казака.