— Как смееш да се мяркаш тук? Какво дириш насам?
— Охо! — отговори прерийният ловец. — Не съм свикнал да се разговаря така с мен. В паспорта ми не пише, че ми се запретява разхождането до Селенга.
— Затова пък аз ти го запретявам!
— С какво право? Аз съм гражданин на Съединените американски щати, с които Русия живее в най-добър сговор и нямам никакво желание да се оставям да ме арестува всеки стаил се зад някое дърво казак, ако не се лъжа!
Сам Хокинс говореше много високо. Чул гласа му, граф Поликев излезе от колибата.
— Що за език пред един руски щабсофицер! — извика той удивено.
— Дрън-дрън! Хич не ми пука! — изръмжа Сам. — Имам навика да отговарям така, както са ме заговорили.
— Ама какво намерение пък може да те доведе тъкмо тук, където съм се разположил с казаците си? — попита майорът по-спокойно.
— Нямах представа, че ще те заваря тук! Аз просто се разхождах, това е всичко.
— В такъв случай ще те помоля да се разхождаш някъде другаде. Теренът сега не е свободен за всеки.
— На една такава мирна и разумна приказка аз естествено ще се подчиня. Знам, че военните не обичат да ги смущават при полево учение.
— Полево учение… ще ми се да беше такова!
— Значи преследваш тук някаква друга цел?… А-а, сега ми иде на ум, че може би дебнеш тук заточениците!
— И какво, ако е така? — попита майорът подозрително.
— Хм-м! Ще ми е жал, защото ще си попаднал в капан.
— Капан? Как тъй?
— Ще ти кажа. Снощи подслушах нещо важно. Трябва да знаеш, че от по-ранните си скитания съм свикнал и предпочитам да спя на открито, отколкото в някое тясно, душно помещение. Ето защо вчера си потърсих едно местенце пред къщата и то край чешмата, чието ромолене така харесвам. Нали знаеш как монотонната игра на водата приспива като някоя люлчина песен?
— Какво ми влиза в работата твоят сън? — изръмжа майорът нетърпеливо.
— Моят сън? Нищо! Но може би моето будуване! Внимавай! Едва се бях опънал и чух да идва някакъв човек, който спря току до мен. Веднага след това се появи втори. Двамата се заговориха. «Тръгна ли си оня?» — попита единият. «Да — отговори другият. — Аз повървях донякъде след него. Наистина беше майорът!» После се разхилиха, а когато продължиха приказката си, разбрах, че единият от тях беше самият Борода.
— Дяволът да го отнесе! — подскочи майорът. — За какво говориха още?
— За някакъв номер, който ти изиграли.
— Какъв номер?
— Били ти внушили нещо, както заключих от разговора им. В тъмното те някак си те срещнали и уж случайно подхванали разговор, следствие на който трябвало да пратиш казаците си в погрешна посока. А те възнамерявали да потеглят в обратното направление към границата.
— Свети Николай! И аз наистина хлътнах в клопката! Но защо веднага не ми доложи, че си подслушал този разговор?
— Аз не съм нито казак, нито руснак и хич не ми се налага по закон да ме е грижа за вашите работи! Но въпреки това реших да те потърся и уведомя.
— Ама не го стори!
— О, напротив! Само че никъде не те открих. Дори и в станицата. Един дърт грубиян, когото срещнах, ми каза, че никой не знае къде точно се намираш. Ето защо си тръгнах обратно. По път се натъкнах на голяма тълпа ездачи и пешаци.
— Това са били те, това са били те! — изкрещя майорът. — Кога беше тая работа?
— Може би малко след полунощ.
— Съвпада, съвпада! Тогава ги очаквахме ние тук! Кожицата им ще съдера!
— Ако ги пипнеш, бащице!
— В каква посока удариха? — попита майорът, загубил забележимо важността си и без да обърне внимание на подигравателното подмятане.
— Към станицата.
— К чорту! Значи са минали край нея и през границата?
— Ако са били те-много вероятно!
— Трябва да тръгна след тях! Бързо, бързо!
— Може ли и аз да дойда?
— Нейсе!
— Добронич също? — Сам кимна невинно усмихнат на помешчика.
— Да, особено той! Той трябва да бъде свидетел, когато спипам все пак кучетата! Напред! Който има кон, да възсяда! Предните постове насам! В ускорен марш към станицата!
Не мина много и съставът потегли. Графът — любопитен за развръзката на нещата, яздеше до майора. Пьотр Добронич се придържаше към Сам Хокинс, който подтичваше в лек тръс с другите.
За сравнително късо време стигнаха до станицата. Пред портата завиха наляво и поеха покрай насипа към мястото, където обикновено пасяха конете. Само че животните вече не бяха налице, а казаците… лежаха вързани на земята.
Яростта на майора не можеше да се опише. Той хич и не си губи времето да заповядва да ги освободят от въжетата. Само запушалките им бяха махнати от устата, след което трябваше да докладват.