Те благоразумно премълчаха, че са спали и единодушно разказаха как след полунощ пристигнали стотина казаци, които те сметнали за своите, докато се установило, че е някакъв чужд полк, който искал да задигне конете. Отбранявали се, ала превъзходството в силите било твърде голямо.
— Кучета! — кресна майорът. — Какви ги дрънкате? Що за хора били?
— Казаци.
— Лъжете!
— Не, бащице! Казаци бяха, истински казаци! Можем да се закълнем! Тъкмо това ни заблуди да ги допуснем толкова близо до нас!
— Вие сте напълно откачили! Ако ме лъжете, кнутът ще играе по вас, додето месата ви се отделят от костите! Срежете въжетата на псетата! А сега бързо към станицата! Предчувствам нещо лошо!
Майорът се устреми право към арсенала. Другите го последваха Сам Хокинс започна да върви по-бавно и задържа и Добронич.
— Вече не толкова бързо — рече той. — Майорът веднага ще се върне. Той ще потърси майчицата, защото трябва по-напред да отиде при нея да вземе ключовете за арсенала.
Така че те изостанаха и скоро се оказа, че правилно е предположил Сам. Вярно, майорът не отиде лично, но пък един казак отърча с най-голяма бързина назад.
— Накъде си се разбързал така, братле? — попита го Сам.
— При майчицата-майор. Отивам за ключовете!
— Внимавай, Добронич — ухили се Сам, — той ей сегичка ще се върне безрезултатно!
И наистина, само след минута казакът профуча обратно като шибнат с камшик.
— Взе ли ги? — извика Сам.
— Не.
С това късо известие той се стрелна покрай тях. След броени мигове майорът сам се затърча, следван от няколко офицера. Сам и Добронич се присъединиха, сякаш имаха пълно право, към тях. Пред къщата майорът най-напред напразно звъня на заключената врата. После задумка по нея. И това не помогна. Ето защо пристъпи към един от прозорците и надникна вътре.
— Отвори прозореца, Катинка! — извика сърдито.
Беше видял в сивкавата светлина на утрото старата прислужница. Тя седеше на стола, обърнат към прозореца. Понеже беше вързана, нямаше как да изпълни заповедта.
— Защо не отваряте, проклети врани? — изкряска майорът вбесен.
— Защото не можем, бащице! Та нали сме вързани!
— Вър…!
Думата му заседна между зъбите. Вгледа се по-внимателно и сега забеляза, че там стояха два стола с облегалките един към друг. На онзи от другата страна вероятно седеше друга персона.
— Ами кой пък е другата?
— Майчицата, господарю!
— Какво?… Жена ми?
— Да, Грегорий, аз съм — отговори майоршата през сълзи и обърна, доколкото й бе възможно, глава към прозореца.
Майорът забарабани необуздано по прозореца, додето едното крило отхвръкна.
— Дяволите да го вземат, тая пък работа каква е? — изкрещя той. — Кой всъщност го стори?
— «Клетите хора» — отговори майоршата. — Бяха намазали лицата си със сажди и нахълтаха тук.
— Гръм да ги удари! Какво диреха тук?
— Ще ти разправя всичко. Само първо ни развържи!
С един скок прехвърли майорът прозореца. Другите последваха примера му. Сам стори същото, сякаш там му бе мястото, и преди още офицерът да е осъзнал какво най-първо трябва да стори, дребосъкът се упъти към двете жени и преряза въжетата, пристягащи ги към столовете.
— Тъй, майчице! — каза с естествения си глас, така че тя не можеше да го разпознае. — Я ни разкажи сега какво се случи!
Майоршата заосведомява в пълна бъркотия за нощните събития, доколкото самата беше видяла и чула нещо от тях. Едва след много въпроси и отговори майорът узна каквото искаше да узнае и скоро след това се увери в арсенала, че са откраднати голям брой униформи, оръжия и разни други неща.
Лошата новина тръгна като по огнепроводен фитил от уста на уста.
Майорът беше извън себе си. Той заповяда сбор на жителите и ги разпита, ала не можа да научи нищо повече, освен че в своя здрав сън не били хич нищичко усетили.
Комендантът го заплашваше яко кастрене от неговия началник, може би даже наказание, преместване. Той не знаеше какво да прави.
Офицерите му бяха по-спокойни и предприеха необходимите стъпки за преследване на бегълците. Заповядаха да се запалят сигналните огньове, секвестираха наличните коне на гражданите и допълвайки по този начин недостигащият резерв от ездитни животни, разпратиха бързи куриери по границата. Бегълците нали не можеха да са още далеч. Може би са били забелязани от китайските военни постове, когато са яздили покрай границата. Та нали носеха казашки униформи. В крайна сметка всички разпореждания касаеха граничната територия. Че на бегълците бе хрумнала безумно дръзката идея да побягнат към вътрешността на страната, това на никого не мина през ума.