— Това е майсторски номер на вашия приятел Сам Хокинс, с когото опразнихме арсенала на една станица от нещата, които ни бяха необходими — засмя се запитаният.
— Прилича му! По това познавам стария уестман, за когото няма нищо невъзможно!
— Да. Само с оръжията работата ни е зле, понеже от тях намерихме твърде малко. Но Сам Хокинс ми каза, че по този въпрос мога с пълно доверие да се обърна към тейш Була. Но за да сте сигурни, че не искам да ви измамя, ще ви осведомя накратко какво се случи. От това ще разберете, че твърдението ми отговаря на истината.
Тейшът даде знак за кратка почивка и тутакси възцари пъстро лагерно оживление, сред което се намериха и бегълците. Була, жена му, дъщеря му, Херман и Сендевич седнаха малко настрани.
— Името ми е Сендевич — поде предводителят на бегълците. — По-рано бях полковник в царския гвардейски полк.
Адлерхорст вдигна изненадано очи.
— Сендевич? — повтори. — Имал сте някаква разправия с един велик княз и последицата била, че ви изпратили в Сибир, нали?
— Правилно! — кимна полковникът. После без заобикалки започна да разказва за начина, по който се изплъзнали на казаците.
— Дръзко начинание наистина! — удиви се Херман. — Но сега не бива да се застоявате, ако не искате ненужно да поставяте успеха на вашето бягство под въпрос.
И сега повече нямаше никакви съмнения относно предаване оръжията на бегълците и след сърдечно сбогуване «клетите хора» продължиха пътя си на изток към неизвестното, а бурятите поеха пак към поместьето на Пьотр Добронич.
След два часа стигнаха до ферибота, прехвърлиха се и разпънаха юртите на землището на помешчика.
А Херман фон Адлерхорст закрачи с княжеската фамилия към чифлика. Влязоха незабелязано в къщата и после в дневната, където Пьотр Добронич седеше заедно с жена си, дъщеря си и Сам Хокинс. Съглеждайки приятелката си, Мила скочи зарадвано.
— Карпала!… Най-сетне!
И двете полетяха в обятията си.
Помешчицата също прегърна красивата девойка и притегли дебелата Калина до сърцето си.
Новодошлите насядаха и Добронич поднесе питие за добре дошли. Но Херман скоро се надигна и даде знак на Сам Хокинс да го последва.
— Well! — подхвана Сам, когато се намериха насаме. — Знам, че обичате краткостта, затова няма да ви разпъвам дълго на кръст. Имаме ги и четиримата, ако не се лъжа, а именно: брат ви, стария граф Василкович, дервиша и също граф Поликев. По-точно четвъртия още го нямаме, но е наблизо. Необходимо е само да сложите ръка на него. Няма да ви се изплъзне.
Въпроси и отговори допълниха сега разказа на полковник Сендевич.
— А сега — заключи Сам, — след като притежавате необходимите пълномощия, няма да ви е трудно вече да доведете руското приключение до една удовлетворителна развръзка. Точно както в някой роман, където добродетелта побеждава, а порокът бива наказан, хи-хи-хи-хи! Вярно, аз никога, откак се помня, не съм чел такова нещо, ала един кадърен уестман ми каза, че така ставало по книгите. А той трябва да го знае, защото самият драще такива книги, и се казва Олд Шетърхенд. Ще се отнася до моята персона, аз предпочитам да ги изживявам тези истории, ако не се лъжа.
Херман само кимна, унесен в мисли. Погледът му потърси скалите, където се намираше скривалището на неговия брат. Сърцето му припираше да се втурне нататък и да сключи тъй дълго търсения в прегръдките си, ала преди туй трябваше да се уредят още няколко важни неща.
— Къде е граф Василкович? — попита после и погледна през прозореца към лагеруващата в двора групичка ловци на соболи.
— Седи там отсреща, ако не се лъжа! Той е онзи достопочтен сивокос мъж!
Херман фон Адлерхорст огледа внимателно споменатия.
Това беше значи осиновителят и благодетелят на неговия брат! Какви страдания имаше този възрастен човек зад себе си! Един мъж, който се бе наслаждавал на почти неограничена свобода, бе изпратен като обикновен престъпник в Сибир, жертва на една подла интрига.
Обхвана го нещо като умиление. Но времето на изпитания беше вече отминало. Херман имаше в портфейла си документи, които с един удар щяха да сложат край на всички страдания на клетия заточеник.
Той се отправи сега със Сам към собата пред коптильнята, където Дик Стоун и Уил Паркър отново стояха по двама на стража. Те го поздравиха зарадвано и по един знак на малкия отвориха вратата на Ломоновия затвор.
— Я излез за малко! — викна Сам навътре. — Един човек иска да поговори с теб.
Някогашният дервиш се отзова колебливо на подканата. Силен страх премина по крайниците му, когато позна сина на бившия си господар.