Херман огледа престъпника с видима погнуса.
— Май не ме очакваше тук, а? — попита на немски. Дервишът не отговори.
— Е, все ще си възвърнеш говора — имам едно отлично средство за тая цел… Тикнете негодяя пак вътре!
Херман излезе пред външната врата.
— Сега ще поговоря с Василкович — каза на прерийния ловец, — но на някое местенце, където да не мога да бъда подслушай нито от Поликев, нито от кой да е друг. Нещо да ми препоръчате?
— Идете в малката градинка зад къщата! Ще се погрижа никой да не ви безпокои.
След това Херман се приближи към групата ловци са соболи.
— Нали теб — заговори той Василкович — наричат Номер осемдесет и четири?
— Да, господине — отвърна ловецът на соболи, при което погледът му обследва питащия.
Но само за секунда, после по лицето му премина силно вълнение. Той скочи и се вторачи, кажи-речи изгубил ума и дума, в Херман. Чертите на този мъж му напомняха за неговия приемен син. Като светкавица премина през ума му разговорът, който бяха провели граф Поликев и неговият настоящ господар, търговецът Ломонов и на който той бе станал свидетел. Този чужденец, приличащ така явно на неговия приемен син, можеше да е само онзи Херман фон Адлерхорст, тръгнал да търси брат си.
— Кой си ти? — отрони се най-сетне от устните му.
— Ще научиш. Ела с мен, бих искал да ти съобщя нещо!
— С удоволствие!
Херман го отведе в градинката, където го покани да седне на една пейка.
Той самият остана пред него прав.
— Нося ти поздрави от далечни роднини.
— От… далечни… роднини? Не те разбирам. Или… да, зная все пак какво имаш предвид. Но почти не мога да го повярвам. Изречи по-напред името ми! Да, назови го, за да го чуя от чужда уста и да се науча отново да си вярвам!
— Ти си граф Василкович.
— Граф Василкович! — повтори ловецът на соболи бавно и замислено. — Всемилостиви небеса, благодаря! Сега зная, не съм сънувал, че съм граф Василкович!
— Граф Василкович, аз повтарям предишните си думи, нося ти поздрави от далечни роднини, по-правилно казано от близките на твоя син!
— Значи е вярно? — отвърна старият с пресекващ глас. — Сестрата и братята на моя приемен син Орьолчашча отново са се намерили?
Сега бе ред на Херман да се удиви.
— Как? Вие знаете…
— Да, знам. Известно ми е също и вашето име. Вие сте Херман фон Орьолчашча, по-големият брат на моя Богумир!
Удивлението на Херман нарасна.
— Но откъде сте научил… а-а, сега се сещам! Сам Хокинс ви е посветил в нашата тайна!
— Заблуждавате се! — възрази Василкович разгорещено. — Траперът не е споделил с мен и думица. С този мъж съм разменил само няколко думи за граф Поликев. Сведенията ми са от друга ръка. Но отговорете ми, моля, на въпроса: Вие сте Херман Орьолчашча, нали?
— Аз съм.
— И е вярно, че и Мартин, и Лиза са намерени?…
— Вие го казахте.
— Господи Исусе! И днес все още се случват знамения и чудеса! Как ли ще се зарадва синът ми Богумир, като научи…
— Той вече знае всичко от няколко дена.
— Значи сте говорил с него?
Тежка въздишка повдигна гърдите на Херман.
— Не, все още не съм го видял, защото не бях пристигнал във Верхний Удинск, когато Готфрид се е впуснал в бягство с помощта на тримата трапери.
— Какво говорите? Тримата са му помогнали да избяга? Това… не го знаех!
— Значи Сам така и го е премълчал, което се очаква от него!… А сега още нещо.
Херман се позабави и изгледа многозначително ловеца на соболи.
Василкович вдигна въпросителен поглед към него.
— От днешния ден — поде отново Херман със сподавен глас — вече няма Номер десет и… също Номер осемдесет и четири.
Нещо като вцепенение връхлетя Василкович. Той беше скочил и дълго време се взира неподвижен в събеседника си.
— Това… е… невъзможно! — промълви най-сетне на пресекулки.
— Защо не?… Аз притежавам необходимите пълномощия. От днес вие сте свободен, вие и Богумир Орьолчашча, моят брат.
— Свободни… свободни?
От гърдите на заточеника се откъсна стенание. Той се олюля и попипа с ръце около себе си за опора. Херман го подкрепи и го задържа здраво, додето посивялата глава се облегна на рамото му.
Така застинаха дълго време дълбоко разтърсени и неми. Най-сетне граф Василкович се изправи бавно и улови ръката на Херман.
— Знаете ли каква вест ми носите? Вест на избавление и райска блаженство! Сега имам само още една молба. Кажете ми бързо всичко което трябва да зная!
С прости думи и без разкрасявания Херман разказа забележителната съдба на фамилия Адлерхорст. Разказа за Константинопол и Тунис, за Уилкинсфийлд и Долината на смъртта и описа как му се е удало с помощта на тримата прерийни ловци да открие следата на своя брат в Русия, а после и него самия. Тъкмо се канеше да разправи събитията от Верхний Удинск, когато бе прекъснат — Сам Хокинс се появи с известието, че граф Поликев пристигнал на кон в двора.