Това върна двамата в настоящето. Херман помоли Сам да заведе граф Василкович в скривалището при Готфрид и после да се върне с двамата пак в имението. Самият той възнамеряваше да се отправи към стаята в съседство с всекидневната, тъй като Поликев не биваше веднага да го види. После възнамеряваше да влезе в подходящото време, докато Дик Стоун и Уил Паркър щяха да стоят пред вратата на стража, за да попречат на едно евентуално бягство на графа. По даден знак Сам щеше да пропусне един след друг ловеца на соболи Номер осемдесет и четири и Готфрид.
Херман се вмъкна в къщата през задната врата, а Сам се отдалечи с Номер осемдесет и четири — граф Василкович.
Поликев беше вече слязъл и престъпил в коридора. Животното си беше вързал вън. Че военните не му го бяха поискали при този недостиг на коне в станицата, трябваше да си има особена причина.
— Пьотр Добронич! — започна граф Поликев по своя високомерен маниер при влизането си в дневната на помешчика, където седяха заедно бурятската княжеска двойка, Карпала и фамилията Добронич. — Колко коне имаш на пасището?
— Защо искаш да знаеш?
— Пес! — кипна графът. — Недей да шикалкавиш!
— Не ругай! — предупреди помешчикът. — При мен с грубости нищо не се постига. Който иска нещо от мен, трябва да ми говори вежливо. Така изисква правото ми на свободен мъж.
Граф Поликев сви юмруци и пристъпи една крачка към Добронич. Но все пак навреме се осъзна. Та нали беше сам срещу всички обитатели на имението и в случай на крамола определено би опрал на бърза ръка пешкира. Ето защо си наложи спокойствие. Но гласът му трепереше от бяс.
— Сега ще ме заведеш на пасището, за да преброя конете и определя кои да бъдат отведени в станицата!
— Нищо няма да определяш. Конете са си мои. Освен това ти тук си външен човек и без всякакви права за упражняване на власт.
— Дошъл съм при теб в качеството си на пълномощник на майора!
— Дори и да е така, това не ме плаши. Аз съм свободен земеделец, не граничен казак и нито съм задължен да върша на военните услуги, нито ми е по угодата да позволявам нещо да ми се секвестира. Казаците са получили земята си в дар, в замяна на което са длъжни да постъпват на военна служба и да правят армейски доставки. Аз моята земя съм си я купил и не съм задължен да предам и един-единствен кон. Ако нямаш какво друго да искаш, ние приключихме.
— Не, още не сме приключили! Аз веднага ще препусна до станицата да доведа военна помощ.
Поликев се насочи разярен към вратата.
— Почакайте само още миг! — прозвуча тогава зад гърба му. Херман фон Адлерхорст беше влязъл тихо.
— Кой сте вие? И какво искате от мен? — запита Поликев сприхаво.
— Кой съм? Предпочитам по-късно да ви го съобщя, ако междувременно сам не отгатнете. А какво искам? Това може да се изкаже с няколко думи. Познавате ли случайно един мъж, който се казва Салтиков?
От лицето на Поликев се отдръпна всякакъв цвят.
— Не — заекна той. — Не познавам никакъв Салтиков.
— В такъв случай ще си позволя да се притека на помощ на паметта ви. Онзи Салтиков беше престъпник, а се говори, че вие сте се намирал в близки отношения с него. Хората казват, че сте си послужил с него, за да погубите граф Василкович. С други думи, погрижил сте се графът да бъде сметнат за тоя Салтиков.
— Празни приказки!
— Графът после бил пратен в девствените лесове като ловец на соболи под номер осемдесет и четири, а вие сте встъпил във владение на имотите му.
— Клевета!
— Едва ли бих сметнал за възможно някой сам себе си да клевети. Защото вие сте се изказал, че и идеята, и осъществяването са лично ваше дело.
— Не ставайте за присмех!… Аз? Кога? Пред кого?
— Пред Салтиков, за когото току-що стана дума и то преди няколко дни във Верхний Удинск.
— Аз действително бях там. Ама при това положение нали и Салтиков би трябвало да е бил.
— И той е бил. Вие даже сте отседнал при него!… В Управлението.
— Там посетих само околийския началник Рапнин.
— Чието истинско име е Салтиков.
— Вие сте чисто и просто смахнат!
— Та вие самият сте го заявил пред Рапнин!
— Кой го твърди?
— Моят достоверен източник. Той ме информира за всяка дума разменена между вас, Рапнин и сина му. Подслушал ви е в зимника, където се е бил скрил зад някакъв стелаж. В случая не помага никакво отричане… А сега говорете! Как стоят нещата с граф Василкович? Може би и за него ще твърдите, че не го познавате!