— Тогава естествено идваме с теб!
— Невъзможно! Този път няма как да ви използвам.
— Че защо пък не? — разгорещи се сега иначе толкова мълчаливият Дик.
— Защото вие сте съвършено непоправими грийнхорни и ми бихте били от изключителна вреда.
— Я стига! Мълчи и не ни разгневявай! — намеси се отново Уил. — Ние много добре знаем, че без нас доникъде няма да я закараш!
— Behold![22] Не думай! Тук май бая се издувате, ако не се лъжа!
— Сам, бъди разумен! Ние сме Детелиновия лист и искаме това и да си останем. За нас двамата е невъзможно да те пуснем и да се скитосваш сред тамошните негри и хотентоти. Какво би бил без нас? Едно дърво без листа, едно сираче без баща и майка!
— Значи ти се считаш за мой татко, а оня грийнхорн до тебе — за моя майка?
— Не се подигравай! Нещата си остават такива — идваме с теб. Три чифта очи виждат повече от един. Впрочем ти не си и способен да ни зарежеш да си киснем тук. За тая работа имаш твърде добро сърце.
— Тъй ли? Имам ли го? Е, това исках да чуя от вас. И сега мога да ви кажа също, че и през ум не ми е минавало да замина без вас. Присъствието ви е задължително. Това е така сигурно, както моята Лиди.
— Защо тогава не ни даде веднага да разберем? Можеше барем да ни питаш.
— За какво?
— Е, да речем, че се възпротивяхме и откажехме да прекосим с теб океана?
— Не дрънкай глупости, старий куне! Да се възпротивите? Тези джентълмени имат нужда от нас там отвъд езерцето и ние няма да ги изоставим, ако не се лъжа!…
Сам Хокинс накара Херман да разправи обстойно за какво става дума и после рече, след като бе размишлявал известно време:
— И аз съм на мнението на мастър Файерхенд, че в случая се касае за някакво престъпление. Работата ни сега е да отгатнем дали става въпрос за убийство или нещо друго.
— Как смятате да подхванете нещата, мастър Сам?
— Откъм правилния край. Мастър Адлерхорст, когато се намирам по дирята на някой престъпник, винаги се питам най-първо: Кой опосква стафидите на козунака? Вие бихте ли могъл дами го разкриете?
— Естествено наследникът.
— Кой е той в нашия случай?
— Брат ми Готфрид, когото граф Василкович е осиновил.
— All right! Но за него тук и дума не може да става, защото той е пропаднал заедно с графа… Кой е следващият?
— Първоначалният наследник — братовчедът на изчезналия граф.
— Той как се казва?
— Не знам. Името не се споменава в писмото.
— Но къде живее може би знаете?
— Не. За този мъж не ми е известно нищо, освен факта, че е роднина по майчина линия на безследно изчезналия дворянин.
— На ваше място тогава бих започнал оттук, ако не се лъжа. Човек трябва най-напред да се осведоми за името и местожителството на наследника и да се стреми да научи къде е пребивавал по време на предполагаемото престъпление.
— Отлично! — намеси се Олд Файерхенд. — Браво, мастър Хокинс! Точно това е и моето гледище. Нямах ли право, мастър Адлерхорст, като ви посъветвах да се обърнете към Сам Хокинс?
— Хи-хи-хи-хи! — изкиска се доволен в гъсталаците на брадата си дребният трапер. — Макар поуните да отнеха с лукавство почтения скалп на Сам Хокинс, пипето май трябва да са му го оставили. Все ще разберем дали тоягата правилно плава, мастър Адлерхорст. Вие трябва най-напред да телеграфирате на вашия приятел или още по-добре — до немската легация в Петербург и да поискате да ви пратят отговора тук по същия път.
— Не става, твърде скъпо е. Една или няколко телеграми, които в нашия случай няма да се състоят само от пет-шест думи, аз не мога да заплатя.
— За парите моят млад бял брат не бива да се безпокои — подметна тук Винету, който досега във всичко си бе мълчал, понеже за него като придружител в едно пътуване до Русия не можеше и въпрос да става. — Апачът ще заплати запитването.
— Приемам предложението ви с радост, но не като подарък, а като заем, който ще си издължа с времето — заяви Херман.
— Моят бял брат е горд — кимна апачът. — Винету няма да му подари нъгитсите.
— В такъв случай не ми се иска да губя време и започвам веднага с разследванията — рече Херман разпалено.
— До кого да телеграфирам най-напред?
— Първо до сестра ви и приятеля в Германия — препоръча Олд Файерхенд. — Те имат правото първи да бъдат уведомени за състоянието на нещата. И после до немския консул или някое немско осведомително бюро в Русия.
Постъпено бе според съвета на Олд Файерхенд. Вярно, после трябваше да изчакат доста време до пристигането на отговора, но това не означаваше забавяне, тъй като съдебната процедура срещу престъпниците от Долината на смъртта и бездруго задържаше съюзниците във Фриско[23].