— Ама че глупост! Познавам го естествено. Та нали ми е рода. Но от три години той вече не е между живите.
— Сигурен ли сте в това? А какво, ако ви докажа противното?
Сега Поликев загуби самоувереното си държане. Той не знаеше какво да мисли за цялата тая работа. Този човек по някакъв начин се бе добрал до неговата тайна — дали изцяло, или само отчасти, по този въпрос не беше наясно. Та нали би могло познанията на непознатия да се разпростират само върху отделни подробности, а в останалото сега просто да иска да го подпитва.
За графа нещата опираха на живот и смърт и по тая причина за него имаше само един изход — отричането! Отричане до последно. И в този смисъл отговори на последния въпрос на Херман.
— Да докажете противното? — изсмя се той. — Ба! Да не искате да се изкарате по-умен от съда, който безрезултатно предприе най-грижливи издирвания на безследно изчезналия и въз основа на това трябваше да го обяви за мъртъв? И кой впрочем сте вие, че да ме разпитвате по този начин? Аз не съм длъжен да ви давам и най-малката информация!
— Ще видим — отвърна Херман хладно и необщително. — Значи все още твърдите, че граф Василкович е мъртъв?
— Не аз, а властите го твърдят. Издирванията го доказаха неоспоримо. А аз нямам основание да възразявам на следствието.
Херман отвори мълчаливо вратата. Влезе Номер осемдесет и четири.
Сам Хокинс го беше отвел, както бе уговорено, в скривалището, където той след тези печални години видя отново своя приемен син. Те се погледнаха за миг в очите и безмълвно потънаха после в обятията си. Много време за разказване в момента нямаше, защото трябваше да си бъдат на поста, когато ги повикат.
И не бяха чакали наистина дълго в коридора, когато Херман отвори вратата и даде знак на Василкович да влезе. Той прекрачи прага и застана пред смъртния си враг.
Поликев се изплаши не на шега. Мислите препускаха в главата му. Той отгатна кой беше мъжът, подложил го на този разпит. Приликата на Херман с Богумир Орьолчашча му беше направила впечатление в хода на разговора и той си припомни вчерашния диалог с търговеца Ломонов. Сега знаеше, че има пред себе си брата на Богумир. Какво да прави? И сега не се сещаше за никакъв изход и ето как отново му оставаше само едно — отричането!
— Познавате ли този мъж? — попита Херман и посочи ловеца на соболи.
— Разбира се. Той е един от ловците, които търговецът Ломонов е наел за лов на соболи.
— Не го ли познавате и от по-рано?
— Чорт возьми! Не!… Я ме оставете най-сетне на мира с вашите въпроси! Какво ми влиза в работата този мъж?
Василкович пристъпи към него с мятащи мълнии очи.
— Граф Поликев, ти твърдиш, че не ме познаваш, а не ми ли каза вчера самият, че съм бил граф Василкович?
— Нито дума!
— Лъжец!
Поликев стисна юмруци. Как му се щеше само да се нахвърли върху говорещия, ала не посмя.
— Вие сте откачили! — изкряска. — Но с вас и бездруго ще се отнесат по подходящия начин!
— Може би, ако бяхме откачени — отговори Василкович рязко. — Тогава щяхме да понасяме по-леко и страданията, които дължим на теб!
— Граф Поликев — посъветва Херман, — вие можете да облекчите положението си единствено чрез признание.
— По дяволите, нямам нищо за признаване!
— Вие сте наистина непоправим. Но аз имам и други доказателства срещу вас… Сам Хокинс, Номер десет!
Гласът му потрепери, когато извика високо тези думи, за да могат да го чуят отвън. Погледът му се прикова с най-голямо напрежение към вратата.
Казак Номер десет влезе. Погледът му се плъзна по присъстващите. За миг очите му се спряха върху Карпала, която го гледаше радостно изненадана, после се отправиха уголемени и широко отворени към Херман.
Много години бяха братята разделени, ала въпреки това се познаха от първия миг. Ръцете им се сключиха в крепко здрависване. Само погледите им се поздравиха безмълвно. Присъстващите ги гледаха дълбоко развълнувани. Василкович, както княжеската двойка и Карпала знаеха за какво се касае, а семейство Добронич можеше да отгатне.
Поликев го побиха тръпки. Появата на Номер десет за него беше удар, който надмина най-големите му опасения. Богумир Орьолчашча тук и в компанията на граф Василкович! Това означаваше най-голяма опасност. Само хладнокръвие и безочливо държане можеха да го спасят.
Тези мисли и съображения го споходиха като светкавица и когато Херман се обърна отново към него, видя едно напълно променено, спокойно лице.