— Ето ви заповедта! — каза — От този момент вие сте свободен човек.
Готфрид фон Адлерхорст прочете със светнали очи бегло редовете и понечи да се спусне към брат си. Но в този миг Карпала пристъпи към него.
— Ти си свободен? — възкликна тя. — Напълно свободен? Какво щастие! Сега не ти се налага да бягаш оттук!… Ти можеш да останеш при нас!
— По този въпрос нека поговорим по-късно — усмихна се Херман, докато Готфрид въобще не съумя да отговори. — А тук имам втори указ и моля да се запознаете с неговото съдържание.
Той предостави на майора документа, който го прочете удивен и после оповести пред присъстващите:
— «Осъденият на доживотно заточение в сибирските лесове ловец на соболи Номер осемдесет и четири да бъде незабавно освободен! Установи се, че той е граф Василкович и без да има вина му е стоварено престъпление. С настоящето нареждам на всички служебни инстанции в царството, както и на всички селищни ведомства, да му оказват безвъзмездно съдействие при неговото пътуване към дома.» Тази наредба предизвика буря от радостна възбуда.
— Татко, мили татко! Свободен! — извика Готфрид и се хвърли на гърдите на бившия ловец на соболи.
Другите също побързаха към него да му предадат благопожеланията си, но той махна с ръка — из един път се бе почувствал слаб от изненадата.
Граф Поликев присъстваше на цялата сцена като занесен. Когато бяха оповестени двата документа, връщащи свободата на неговите сродници, сякаш земята се разтвори пред нозете му. Минаха няколко минути, додето се съвземе и започне отново ясно да мисли. Беше изгубил играта. Съзнаваше, че дори и твърдоглавото отричане няма с нищо да му помогне, защото съществуваха свидетели, срещу чиито показания неговите нищо не чинеха.
Сега за него оставаше само едно — незабавно бягство. Трябваше да замине за западна Русия, където се намираха имотите му… трябваше по най-бързия начин да опита да събере пари и да духне с тях нанякъде.
Най-важното беше да действа бързо. Вън стояха оседлани двата коня, които бяха ползвали той и майорът. Значи навън, на седлото и бегом!
Той видя, че сега всеобщото внимание е насочено към Василкович и Орьолчашча. Към него самият като че никой не проявяваше бдителност. Мигът беше благоприятен за неговите намерения. И той направи един бърз скок към вратата.
Дори Сам Хокинс, иначе такъв хитрец и предпазливец, мислеше сега за всичко друго само не и за граф Поликев. Но за щастие имаше един, който държеше очите си отворени и нащрек. Едва бе разтворил Поликев вратата и надникна в дулата на два револвера.
— Stop, my boy! (Стоп, момчето ми!) — изрече Дик Стоун радушно. — Where do you go? (Накъде си се запътил?) — Away! Go back! (Да те няма! Назад!) — сопна му се Уил Паркър по-малко радушно и го сграбчи за ръката.
Поликев вдигна юмрук да повали Паркър дори с риска до получи един или няколко куршума. Но не стигна дотам. Сам Хокинс бе притичал и го приклещи. Кратка схватка… графът се отбраняваше с всички сили — напразно. В миг ръцете и краката му бяха вързани.
Бягството не сполучи.
Вързаният беше насаден на един стол. Крайниците му трепереха, дъхът излизаше със свистене от устата. Изпълнен с ненавист и бяс, той затвори очи.
Херман него остави дълго в неведение относно очакващата го съдба. Той измъкна следващия документ от портфейла и го връчи на офицера.
— Четете, моля, господин майор!
— «Приносителят на този приказ е упълномощен да арестува граф Николай Поликев, където и да го намери.»
Заповедта за арестуване беше подписана от Генералния наместник.
— Гледай, гледай, какво пълновластие! — дивеше се майорът.
За него иначе цялата работа беше неприятна и той побърза да се махне, като предаде поздравленията си на Василкович и Готфрид по случай освобождаването им и се сбогува учтиво с Херман фон Адлерхорст.
Всички отдъхнаха облекчено. Най-сетне спокойствието отново се бе върнало в двора на Пьотр Добронич. Лицата на присъстващите се разведриха и, докато графът бе замъкнат при Флоран в коптильнята, пред къщата загоря тържествен огън.
Княз Була свика хората си и нареди да заколят едно говедо и няколко овце, които трябваше да бъдат изпечени по бурятски. Скоро из цялата околност се разнесе ухание на печено и хората насядаха мирно да пируват.
Само Херман и брат му Готфрид стояха настрани от веселото оживление и погълнати в разговора си, като че бяха забравили всичко около себе си.
Или може би все пак не всичко… От острите очи на Сам не се изплъзна, че Готфрид сегиз-тогиз пращаше един скришен поглед към Карпала, която също така поглеждаше честичко насам и не внимаваше особено в думите на родителите си.