Дребният трапер се подхилкваше доволно в гъстите шубраци на брадата си. Тоягата беше заплавала добре, даже много добре. И макар и много нещо да се дължеше на ред щастливи обстоятелства, то той си казваше все пак с дълбоко вътрешно удовлетворение, че един хубав дял за успеха на общото е допринесен от него и приятелите му. Детелиновият лист можеше с чест да слезе от сибирската арена.
Но преди туй имаше да се уреди още една работа: той трябваше да отведе в обятията на фамилията Борода отново намереното «прелестно сукалче». Тъкмо сега Карпала погледна отново насам. Сам Хокинс се изкиска на себе си и й даде знак да го последва в къщата.
— Князът — подхвана той после в коридора — разказа във Верхний Удинск на мастър Адлерхорст и мен, че всъщност не ти е баща. Ти знаеш ли го?
— Да — отвърна тя. — Аз съм дете на беден заточеник. И откакто го узнах, правя всичко да помагам, където мога, на «клетите хора».
— Никога ли не си пожелавала да се запознаеш с истинските си родители?
— Ох, колко често!
— Но никога не си ги търсила, сестрице?
— Как да ги намеря? Те вероятно отдавна са мъртви, може би още навремето са загинали в снежната виелица! — Тя сведе чело. — Сега навярно схващаш, скъпи ми приятелю, защо Карпала залага всичко, дори живота си, за да съдейства на заточениците да се сдобият отново със свободата си. Не бих желала и на други да провърви като на мен.
— Но на теб все пак не ти е зле! Тейш Була и майка Калина те обичат и прочитат по очите ти всяко твое желание.
— Това е вярно и аз обичам своите приемни родители — каза тя тихо, а в очите й заблестяха сълзи. — Но копнежът по собствените родители е вкоренен дълбоко в сърцето и не дава покой.
— Хм-м! — изсумтя хрипливо Сам Хокинс и прекара ръка по малките очички, от които две едри капки се отцедиха в гъстата четина. — Хм. Но не е изключено все пак родителите ти да са живи.
— Не!… Минаха толкова години, а ние никога не узнахме и най-малкото, което да ни наведе на следите им.
— Това хич нищо не значи, ако не се лъжа. Сам Хокинс е стар скитник из Запада и умее да открива всяка диря, колкото и да е заличена тя. И ще ти кажа, този Сам Хокинс не само намери едно известно нам кърмаче, ама и надлежните му родители!
Това подейства. Карпала беше така слисана, че не съумя да отрони нито дума.
— И освен това момичето си има брат, брат, казвам ти, който…
— Сам! — изкрещя Карпала, сграбчвайки с две ръце ръката му. — Моля те, заклевам те, не се шегувай с една толкова сериозна, свята работа?
— Че кой пък говори за шега? Аз съобщавам само голи факти!
— В самом деле? (Наистина ли?) Боже, о, велики Боже!…
Моите родители са живи?
— Така е, ребенок! Поне до вчера си бяха все още живи, здрави и бодри, хи-хи-хи-хи!
— Къде… къде?
— Съвсем наблизичко. Те са от дружината на «клетите хора», но не тръгнаха с тях през границата. Аз им предложих да останат, защото биха намерили тук своята дъщеря… е, и тогава те последваха мъдрия ми съвет.
— Къде са? Води ме бързо при тях!
— Не толкова припряно! Можеш да се досетиш навярно, че те не търчат открито наоколо, а се крият. Сега аз ще ги навестя. Ти междувременно можеш да подготвиш твоите приемни родители, за да не бъдат прекалено изненадани.
И той побърза да се отдалечи, опасявайки се, че някоя капка ще поиска отново да се провре през дъбравата косми към старата козинява ловджийска шуба.
Тейш Була изпадна от разказа на дъщеря си, че родителите й се намират наблизо, в безкрайно изумление, а и Калина дълго време не отрони дума. Накрая тя обви ръце около момичето.
— Мое дете! Мое мило дете! Ти не бива да ни напускаш, това ще ми сломи сърцето!
Карпала не знаеше какво да отвърне. Тя искрено обичаше приемните си родители. Беше свикнала с мисълта, че е осиротяла, а сега…
Цветът на лицето й се променяше от бледо до червено. Очите й се изпълниха със сълзи. Сълзи на болка ли бяха това, или на радост? Тя самата не знаеше.
— Майко! — извика. — Та аз толкова ви обичам! Но вие да ми забраните да видя клетите си родители ли искате?
— Не, в никой случай не ти го забраняваме — отговори княгинята. — Но те нямат право да те отведат! Ти трябва да останеш при нас!
— Калина, о, Калина! — обади се тейшът. — Днес е най-нещастният ден на нашия живот!
Тогава Калина обви ръце около врата на княза и сълзи задавиха гласа й.
— Татко, майко, ама не плачете, де! Та вие също сте мои родители, мои мили, обични родители и ще си останете завинаги такива!
Срещата се състоя високо горе в скривалището, в недрата на скалите. Всички се бяха изкачили и всички взеха участие в щастието на семейство Борода. Особено се радваше на събитието, от което любовта му получаваше нова надежда, младият Орьолчашча. Щом като Карпала не беше бурятка, а немкиня, то най-значителното препятствие, стояло на пътя на бракосъчетанието им, бе отстранено. А Мила Добронич пък се радваше, че като избраница на младия Борода сега вече ще встъпи в роднинска връзка с тази, която бе наричала своя най-добра приятелка.