В стегнатия доклад, който беше направил на Херман за събитията от двора на Пьотр Добронич, Сам Хокинс нищичко не бе споменал, че е намерил родителите на Карпала, така че и Херман беше напълно изненадан. Но на това развитие на нещата той можеше само да изкаже една сърдечна благословия. Та нали и за неговото собствено сърдечно желание работата на Карпала и брат му по-благоприятно не би и могла да потръгне.
Единствените опечалени от цялата история бяха Була и Калина. Но тяхното вродено добродушие скоро утеши и отстрани първата болка. Те притежаваха достатъчно сърдечна доброта да поставят съдбините на това младо създание над собствените си и да не създават препятствия по пътя му.
И докато в скривалището цареше едно радостно безредие, Детелиновия лист се бе изкачил до ръба на кратера, където погледът се губеше в безкрайната шир на Байкалското езеро.
Дълго време тримата седяха мълчаливо един до друг.
В един момент гърдите на Дик Стоун отприщиха могъща въздишка. И сякаш само това чакал, на свой ред въздъхна дълбоко и Уил Паркър.
После отново настана задълго тишина. Дик беше пак този, който наруши накрая мълчанието.
— Таман сега е времето на бизонското преселение — отбеляза той:
— Yes! И на преминаването на мустангите! — допълни Уил сухо.
— А ние не сме там! — кимна Дик. Двамата изпаднаха отново в мълчание и се загледаха тъжно пред себе си. Беше ги обхванала носталгия, носталгия по саваните и прериите на Запада, по радостите и опасностите на Dark and bloody grounds[42].
— Уил! — поде иначе толкова скъпия на думи Дик след известно време отново. — Срещна ли барем веднъж тук някой бизон?
— No.
— Или пък гризли?
— No.
— Или поне някой мизерен скункс[43]?
— Трагична местност!
Отново потънаха двамата в черни мисли, неподвижно вторачени в далнините, сякаш диреха там нещо. Накрая, изглежда, Дик постигна яснота със себе си.
— Сам! — обърна се той към дребния трапер, който досега и с една сричка не се бе намесил в разговора на двамата.
— Какво искаш, старий куне?
— Говори ли вече с него?
— C кого? No.
— Nonsense![44] — кипна Дик негодуващо. — Имам предвид естествено мастър Адлерхорст.
— А-а, това ли било! — отвърна Сам с невинна физиономия. — И за какво пък ви е тупнало да говоря с него?
— За нашето отпътуване.
— Струва ми се, работата не е спешна, ако не се лъжа.
— Какво ти скимна! — разгорещи се Дик. — Та нали си решихме тук задачата и можем по всяко време да си вървим!
— Yes! — допълни Уил. — Какво дирим в тая опака местност, където нищо не можеш разбра от дрънканиците на туземците. Мастър Адлерхорст намери брат си и оттук нататък те вече ще си помагат.
— Не тъй, дечица — възрази Сам на двамата нетърпеливци. — Не мога да позволя да се говори за Детелиновия лист, че си бил свършил работата само наполовина. А и нека не прехвърляме единствено на Херман фон Адлерхорст отговорността за онова, което има тук още да се върши. Освен това трябва да прекараме безопасно семейство Борода през границата, а за тая работа мастър Адлерхорст не е най-подходящият човек, ако не се лъжа.
— Може да си прав. Ама нали е налице младият Борода — рече Уил.
— Престани! — прекъсна го на думата Сам. — Забравяш, че той самият е заклеймен и обявен вън от закона, и че граничарите ще са нащрек и за него.
— Това наистина е така, ама по този начин завръщането ни в Щатите се забавя още повече.
— Примири се, старий Дик! — утеши Сам. — Дори на часа да поемем обратния път, пак ще пристигнем твърде късно за есенния лов на бизони. Деца, помислете за огромното разстояние! Та я не закачайте този път бизоните, те няма да ви избягат, ако не се лъжа!
20. Ибрахим бей и неговият късмет
Лек източен вятър къдреше синята повърхност на Кара дениз[45].
По курса на Ерегли за Одеса плаваше едно текне[46], една от онези трудно повратливи гемии — текне означава всъщност корито, — каквито се срещат в употреба най-вече в трафика между крайбрежни селища. Ето защо изглеждаше толкова по-учудващо, че този толкова непригоден за силно вълнение съд се бе осмелил да излезе в открито море.
43
скункс — животно от рода на поровете, изхвърлящо от специална жлеза воняща защитна течност (Б. нем. изд.)