На релинга на недодялания ветроход се бе облегнал един чернобрад, богато облечен турчин. До него стоеше мъж, който някой непосветен би могъл да сметне за слуга в работно облекло. Но този човек с мръсните дрехи и опърпания фес не беше прислужник, а повелителят, който се разпореждаше с живота и смъртта на плавателния съд, сиреч капитанът.
Екипажът на кораба по нищо не отстъпваше на своя господар по мръсотия и нечистоплътност, а едно внимателно оглеждане на съда можеше само да потвърди впечатлението за запуснатост и немара, създадено още при повърхностния обзор.
— И кога, мислиш — продължи чернобрадият разговора с капитана, — това ески чьомлек[47] ще влезе в пристанището на Одеса?
Капитанът метна неодобрителен поглед на турчина.
— Това знае само Аллах. Но ако не се случи нищо непредвидено и сегашният бриз се задържи, след пет дена ще туриш по живо по здраво крак на брега на Москов мемлекети[48].
— Пет дена!
Турчинът тропна нетърпеливо с крак по талпите на палубата. Погледът му се спря с някаква особена угриженост на линията, която известяваше чезнещите далеч на юг брегове на Анадола[49]. После очите му се плъзнаха по издутите платна и накрая се приковаха върху мръсното, но почтено лице на капитана.
— Не можеш ли да поставиш още платна и да увеличиш по тоя начин скоростта?
— Сус! (Мълчи!) От тая уйдурма ти хал хабер си нямаш! Казвам ти, поставил съм всяко късче ленено сукно, което мога да ползвам. Няма чалъм да издигна и едно-единствено платно, дори то да не е по-голямо от дланта ти.
Чернобрадият замълча.
— Ами ти пък защо нае моя «Юрдек»[50]? — продължи капитанът. — Нали вчера веднага ти обясних какво можеш да очакваш от него.
«Патица» бяха кръстили тези нощви. И плавателният съд наистина лежеше във водата нашироко и уютно като патица и се движеше с мудност, можеща да докара до отчаяние всеки, който бързаше.
— А аз повтарям каквото вчера вече ти обясних — отвърна пасажерът, — че моята мисия е спешна и не търпи никакво отлагане. Знаеш, че падишахът, Аллах да го дари с хиляда години, ме праща по важна работа в Одеса.
— Да, зная, че милостта на Повелителя на правоверните сияе над теб. Само своите особени любимци дарява той с някоя ада[51] като онзи, който ти принадлежи, о, бей!
Южните брегове на Черно море, значи азиатските, в противоположност на северните са твърде малко разчленени. Полуострови там се срещат рядко, а чак пък острови човек напразно ще търси и по най-големия и подробен атлас. И все пак такива има, но те са толкова малки, че най-много на морските карти да са отбелязани. Носят облика на брега и се извисяват стръмно и непристъпно от морето. Погледнати от далечина, те наподобяват по-скоро някой риф, отколкото обитаем остров. Но грубата обвивка често съдържа нежна и прелестна сърцевина. Ето защо големците и пашите на империята се боричкат за притежанието на тези острови, на които обикновено прекарват летните месеци.
За един такъв остров се отнасяше забележката на капитана.
— Учудва ме само, че не поиска да изчакаш с отпътуването до утре — продължи господарят на «птицата». — Тогава можеше да пътуваш с «Балък»[52] и щеше да стигнеш два дни по-рано в Одеса. Вместо това ти се реши на моя «Юрдек».
Беят се смути.
— Пак не разбираш — отби той нервно. — Моята заръка гласи да се отправя с първия намиращ се на разположение кораб към местоназначението си. Първият кораб беше твоят «Юрдек» и аз го наех. Знаеш, падишахът, Аллах да го дари с дълъг живот, обича думите му да се изпълняват стриктно и буквално.
— Но в такъв случай трябва и да си доволен от това, което постига моят «Юрдек» — отвърна другият. Гневеше го, дето беят говореше така пренебрежително за кораба му. — Утеши се, понеже всичко е предопределено в късмета!
Беят не отговори. И какво ли можеше да каже? Нали капитанът и хабер си нямаше за късмета, който го бе принудил да напусне на бегом райския си остров! Защото тайната мисия в Одеса беше измислена само за да потули истинската причина на неговото внезапно отпътуване.
В последно време Ибрахим бей[53] беше изоставен от щастието. От мисията му в Тунис, намерила един направо плачевен край, благоволението на падишаха към него бе значително намаляло. Слънцето на милостта вече не огряваше така ярко неговия покровителстван от щастието житейски път. Позицията му при Портата от ден на ден ставаше по-неудържима. В крайна сметка Ибрахим бей сметна за уместно да направи една смяна в местожителството си. Той се пресели на ада, който падишахът му бе подарил в по-добри дни. Като се махнеше от очите на своите врагове и завистници, те щяха, надяваше се той, да му посвещават по-малко внимание. Така щеше да може да прекара остатъка от живота си в спокойна наслада на състоянието, което бе струпал с годините чрез разни далавери.