Решаващо за избора на местопребиваването му беше и едно друго обстоятелство. Внезапната поява на децата на Ана фон Адлерхорст в Стамбул му бе вдъхнала силен ужас. Твърде глупаво беше и признанието му, че джобният часовник, носещ герба и името на техния баща Бруно фон Адлерхорст, е негова собственост. Подозираха ли те нещо за участието му в орисията на тяхната фамилия?
Колкото и често да си поставяше този въпрос, не можеше да стигне до яснота. И какво, ако двамата се появят някой ден при него и му поискат равносметка? Равносметка за престъплението и бащиното им състояние, което си беше присвоил? Той опитваше да се отърси наистина от породените от страха мисли, ала не бе в състояние да се освободи от тях. В края на краищата тази възможност не можеше да бъде отхвърлена току-тъй. Та нали имаше ортак в престъплението — дервишът Осман. А той си нямаше и представа какво е станало с него. Ибрахим беше станал свидетел на Османовото озаптяване в Тунис, което го бе принудило незабавно да обърне гръб на града. Досега не бе съумял да разбере нищо за съдбата на затворника. Нито «Agence Havas», нито някой друг вестник съобщи нещо за атентата срещу Мохамед ес Садок паша. Очевидно по политически причини се избягваше да се даде гласност на нещата.
Какво ли можеше да е станало с дервиша? Още ли седеше зад дуварите на хапсаната, или беше осъден на смърт и екзекутиран? И което беше още по-важно за Ибрахим: беше ли се разплямпал Осман за неговите, ибрахимовите, връзки с фамилията Адлерхорст? Беят смяташе, че на този въпрос може да се отговори отрицателно, защото от онова произшествие беше изминало бая време, без да се е случило нещо. Той биваше следователно да се надява, че всичко е останало скрито-покрито.
Но… човек не можеше да знае! И ето как неговото плакнато от морето владение му се стори по-сигурно от Стамбул, където земята се клатеше под краката му, и където консулите на западните страни притежаваха влияние, което той добре умееше да оцени.
Та Ибрахим бей се беше преселил на своя ада в Черно море. Но той не бе тръгнал, без преди туй да си е подсигурил гърба. Предпазливостта открай време си беше негова силна страна. Така и сега си имаше в Стамбул своите добре заплатени задкулисни лица, които добросъвестно му докладваха най-важните събития в Дивана. По-голямата част от имуществото си той беше обърнал в пари и вложил в една московска банка. Така мажеше да гледа на бъдещето без прекалено големи дертове.
И на своите информатори от Стамбул всъщност дължеше, че своевременно узна за опасността, застрашаваща състоянието и даже живота му. Вчера беше получил хабера, че в резултат на разни интриги бил напълно изпаднал в немилост пред падишаха. Конфискацията на имуществото му била решена; била определена дори награда за главата му.
Ибрахим не пропусна нито миг. Той си стегна по най-бързия начин багажа и съумя да се прехвърли с една лодка в Ерегли, откъдето мислеше да продължи ускорено бягството си към Одеса.
Но няма късмет. Единственият съд, който лежеше тук на котва, беше «Юрдек»-а, който ставаше само за леки плавания в крайбрежните води, но не и за открито море. Какво да прави? Потерята можеше да е тук още утре. Тогава всичко би било изгубено. Намереше ли се обаче веднъж в открито море, имаше повече шанс да се измъкне. Може би щеше да срещне някой руски параход, който да го приеме. После беше спасен.
Ето как не му се мисли много. Приказката за тайната мисия и изгледът за едно голямо възнаграждение, превъзмогнаха опасенията на капитана относно плаването. Мъжът познаваше големия господар, а разказът на Ибрахим не предизвика у него ни най-малко подозрение. Той вдигна възможно най-скоростно котва и «Юрдек» напусна пристанището на Ерегли.
Беят не беше хранил наистина прекалени илюзии за бързината на плавателния съд, на който бе поверил живота си и драгоценното имущество в пътната чанта, ала действителността надмина неговите опасения — в първите часове на плаването му се струваше, че разстоянието между кораба и брега изобщо не иска да се увеличава. Това бе причината да попита капитана дали не е възможно да се изкопчат от «патицата» още няколко възела.