А общоприетата максима за късмета в действителност не вливаше ни най-малка утеха на Ибрахим. Де да знаеше капитанът каква сума е обявена за залавянето на неговия пасажер, то навярно нямаше да може да устои на изкушението да даде заповед за обръщане на платнохода и да поеме курс право към Стамбул, за да спечели обявената награда…
Последните думи за късмета капитанът беше изрекъл с тон, който отне ищаха на Ибрахим да продължи разговора. Другият прояви още по-малко склонност и скоро се отдалечи, за да си гледа в каютата кефа. Ибрахим за първи път в живота си се замисли сериозно за онова, което капитанът беше намекнал — че всичко е предопределено от късмета, от Книгата на живота.
Късметът! Кое му беше късметът — да бъде експедиран с копринения шнур от живота в смъртта или щеше да му бъде позволено все пак да си изконсумира на рахат състоянието в някой град на чужбината? Каква му беше файдата в първия случай, че опитваше да се изплъзне с «Юрдек»-а? Късметът щеше да съумее да го пипне и да му предложи със студена усмивка страховития шнур. И ако му е било писано да стигне спасителното прибежище, защо, Шейтана го взел, се насади на тоя проклет от Аллах сандък? Никакъв ти падишах и никакъв Диван нямаше да може да се добере до него — късметът щеше да го закриля.
Така или иначе на късмета не можеш убегна. Но тогава можеше да си остане и на своя райски красив остров и там да чака идването на късмета. Или още по-добре — изобщо нямаше нужда на напуща Стамбул, а да остави всичко да си дойде от само себе си. Беше глупост от негова страна, че бе избягал, щуротия беше, най-голямата гламавщина в неговия живот!
Хм-м. Ама наистина ли пък себе проявил като голям будала? В крайна сметка неговият начин на действие си бе напълно обясним. И кучето отбягва ръката, която го бие. А той… е, той нали също нищо друго не бе сторил. Съдбата — или това бе късметът? — му бе показала бича и той бе опитал да го отбегне. Та това си беше съвсем естествено! И ако в края на краищата се намираше тук на един кораб, който той с радост би пратил при Шейтана, то това си беше също така естествено и съответстваше на хода на събитията.
Ибрахим поклати глава. В Джехенната[54] да вървят безплодните размишления и всички философии, които объркват главата! Философията не означаваше нищо за него и даже с късмета не беше напълно наясно. Друг да се трепе с тези неща! Той повече не искаше да знае за тях.
Ибрахим се оттласна, обърна се и закрачи по палубата към кабината си… към своя късмет.
Източният вятър се задържа през целия ден. «Патицата» направи, ако не добро плаване, то все пак един забележим напредък към своята далечна цел. Но вечерта източният вятър се обърна внезапно в силен северен, срещу който тромавият съд трудно можеше да кръстосва. А през нощта бедата дойде с мощ. Северният вятър се засили още повече и макар да не прерасна в буря, той все пак беше повече, отколкото «патицата» можеше да понесе. Малко след полунощ кормилото се скърши. Плавателният съд се предостави безпомощно на произвола на вятъра, който го подгони пред себе си — в южна посока, отново към азиатския бряг, от който Ибрахим едва се бе измъкнал.
Екипажът се предаде с чисто ориенталско равнодушие на късмета. Капитанът се задоволи само да даде необходимите разпореждания «Патицата» да не дрейфа прекалено по вятъра. За поправяне на кормилото, изчезнало до половината в морето, не можеше и да се мисли по време на пътуването, а трябваше да се отложи до пристигането в някое пристанище. След като нещата веднъж бяха стигнали толкова далеч, то за него силният северен вятър беше даже много удобен, защото тласкаше кораба към по-оживени води. Тук повече можеха да разчитат да се появи в кръгозора им някой кораб, който да вземе на буксир безпомощния съд и да го замъкне в някое пристанище — не беше задължително да е точно Ерегли.
Когато нещастието, разбило внезапно надеждите на Ибрахим, се случи, той спеше в кабината, без нищо да подозира, съня на осъден. Капитанът даже не си даде труда да го събуди. И за какво ли? Нали мъжът с нищо нямаше да му помогне. Най-много щеше да му се пречка на пътя. Така Ибрахим узна случилото се едва когато на утрото стъпи на палубата.
Изпървом хукна като побеснял по горната палуба, сви в безсилен гняв юмруци към небето. После хвърли, както обикновено правим хората, цялата вина върху капитана, обсипвайки го с най-оскърбителни за честта хули. Изискваше най-невъзможни мерки, поиска капитанът да ремонтира незабавно кормилото и да възобнови пътуването на север, заплашвайки в случай на отказ с най-ужасяващи наказания от страна на Аллах и падишаха.