Различавайки външността на приближаващия съд, капитанът се намръщи. Към този вид кораби, които по негово мнение бяха напълно безполезни и без право правеха морето несигурно, хранеше той неуважение, както впрочем към всичко, излизащо извън неговия кръгозор. Но все таки приближаващата яхта не беше за пренебрегване. Въпреки насрещния вятър малкият съд пристигаше с бързина и лекота, които даваха да се заключи за голяма парна сила. Във всеки случай тя бе напълно достатъчна да отведе неговия «Юрдек» до безопасен пристан.
Докато капитанът гледаше на яхтата с едно изпълнено с надежди очакване, Ибрахим бе овладян от някакво тягостно неспокойствие. Онова нещо там, което виждаше през тръбата ясно пред себе си, и което идваше насам с учудваща лекота — като изстреляно, му се струваше, че някога вече го е виждал… и то в Тунис. То принадлежеше на онзи побъркан англичанин, който му бе станал толкова неудобен в Стамбул и който вероятно също бе имал пръст и при злощастния изход на туниското начинание.
Или може би все пак не? Ибрахим си припомни, че тогава яхтата имаше една грамадна картина на форщевена — фигурата на лорд Линдсей, На приближаващия съд обаче не се виждаше нищо подобно. Но можеше и картината да е махната. Тогава все пак щеше да е яхтата… Ибрахим се изтегли предпазливо зад мачтата. Следващите мигове щяха да донесат развръзката. Тогава предпочиташе да не се мярка пред очите на екипажа на яхтата.
Очертанията на кораба изпъкваха все по-ясно. Най-напред само за Ибрахим, който единствен притежаваше далекоглед. Капитанът не се занимаваше с такива ново модерни франкски неща. Сега се различаваха хората, които стояха на предната палуба и гледаха със съчувствие насам, а сега… Ибрахим трепна, нямаше съмнение, там отсреща се облягаше оня дангил — англичанинът, в същото онова смахнато облекло, в което го беше опознал навремето. А до него — ла и лаха илла ’ллахве Мохамед расул Аллах — не стоеше ли оня проклет немец, с когото отново и отново си бе имал работа в Истанбул? Който твърдеше, че бил син на проклетия Адлерхорст? Вярно, той беше! Тъкмо сега обърна лице към своя съсед, така че Ибрахим можеше ясно да разгледа чертите му.
Беят не отдели време да оглежда останалите хора от яхтата, колкото и иначе да възбуждаха любопитството му. Той повика капитана на «патицата».
Трябваше да се действа, и то бързо. Тези хора на никаква цена не биваше да узнаят, че той се намира на борда.
— Бана бак! (Слушай!) — поде дрезгаво, когато капитанът дойде, — Аз познавам мъжете, които се намират на приближаващия кораб. Сред тях има мои смъртни врагове.
— Герчекми? (Наистина ли?) — рече капитанът невярващо. — Откъде претендираш да го знаеш? Та корабът е още толкова далеч, че суратите на хората не могат да се различат.
— Аз ги различих през моята тръба. Това ти стига. А сега те питам, какво ще преговаряш с ония?
— Не е трудно да се досетиш? Ще ги помоля да вземат кораба ми на буксир до някое пристанище.
— Очаквах този отговор. А какво, ако те помоля да се откажеш от това?
— Какво ти скимна? Как стигна до тая непонятна мисъл? Речта ти звучи направо безумно и също така бих бил безумен и аз, ако се съгласях.
— Знаех, че ще отговориш така и одобрявам твоята гледна точка. Но не можеш ли и ти да ми влезеш в положението?
— Сигурно мога, но не бива. За мен на първо място стои моят «Юрдек». Защо впрочем имаш такъв голям страх от тези хора? Та нали не е задължително да разберат, че се намираш тук.
Ибрахим кимна доволен.
— Ти откликваш на желанието ми. Аз в никой случай не бива да се показвам пред моите врагове, иначе няма да мога да изпълня заръката на падишаха. Те ще ми попречат.
Капитанът поклати замислено глава.
— Тогава ще трябва да дам на хората си съответните наставления как да се държат.
— Ти сигурен ли си в екипажа си?
— Мисля. В случай че им обещаеш голям бакшиш, те не драго сърце ще ти сторят тая или оная услуга.
— Няма да им липсва. Ти само направи, което ти е по възможностите!
— Много добре. Как смяташ да постъпиш?
— При първа възможност ще напусна скришом «Юрдек» и ще опитам с лодката ти да достигна брега.
— Машаллах! — рече капитанът удивено. — Не те разбирам. Защо не искаш да останеш на кораба, докато стигнем някое пристанище?
Ибрахим потърси подходящ отговор. Та нали не можеше да каже на капитана, че султанските хора дебнат да го уловят и че не бива да се показва в оживени селища.
— Трябва да избера най-сигурния път — рече накрая. — Нямам право да подхвърлям целта на пътуването ми в опасност. А това мога най-добре да сторя, като си тръгна тайно.