— Такива страни няма — оспори познавачът на ескимосите, когото възражението на другия раздразни.
— Брей, че си бил умен! Значи още нищо не си чувал за Атеш вилаети[57], чиито жители се молят на Шейтана и плюскат огън?
— Чувал съм за нея — съгласи се другият, който знаеше географията на целия свят наизуст и поради това му беше невъзможно да признае невежеството си в този пункт.
— Виждаш ли? — заликува противникът му. — Те са съседи на Чин ве-Мачин[58], живеят край река Лех[59] и открай време воюват със султана на Юстралия[60]. Тяхната единствена храна се състои в огъня, който блика от много дупки на земята и за тях той представлява точно толкова вкусна гозба, както за османлията една паница коюнети[61].
— Ла илаха илла ’ллах! Машаллах! — прозвуча удивено наоколо. — Вярно ли?
— Как може още да питате? Или сред вас има някой, който да го знае по-добре?
Не, никой не го знаеше по-добре, също и «географът». Хората значи постигнаха единодушие по въпроса, че си имат работа с огнеземци.
Не толкова бързо си изясниха нещата с втората група на чуждоземната яхта. Любопитството на турците беше може би простимо. Защото групата, която се облягаше на релинга, щеше да предизвика всеобща сензация вероятно и на други места.
Двамата бяха неимоверно дълги и сухи, намъкнати в плътно прилепнали кожени дрехи. Третият, напротив, беше дребен и облечен с дълго, подобно на чувал кожено палто. За разлика от своите спътници, който бяха напълно голобради, той имаше по лицето си гъста, чорлава гора от косми, която позволяваше да се различат само две малки, живо шарещи наоколо очички. Една допотопна шапка с плачевно увиснала периферия допълваше цялата му външност. През рамото на мъжа висеше някаква безформена сопа, чието предназначение не беше лесно да се отгатне, двамата дългучи също притежаваха подобни криваци, в които само един познавач, и то след грижливо изследване, би предположил, че се касае за пушки.
На утрото след събитията в поместьето на Пьотр Добронич бе проведено съвещание относно способа и начина на осъществяване на обратния път.
Още преди участниците да са се споразумели по въпроса, се случи едно заслужаващо отбелязване произшествие. Когато отвориха вратата на коптильнята, за да хвърлят едно око на двамата затворници, се установи, че граф Поликев беше избегнал всяко земно наказание — намериха го обесен на един ригел.
Неговата смърт сведе въпроса за връщането до бързо решение. Граф Василкович трябваше естествено да отиде до Москва да предяви претенциите си към своя имот. За целта съпътствието на приемния му син беше наистина желателно, но не задължително необходимо. Старият граф в края на краищата се съгласи Готфрид да поеме в компанията на брат си обратния път за Германия.
И тук два пътя идваха на дневен ред. Единият водеше през границата на китайска територия и предлагаше наистина за бегълците Борода най-голяма сигурност, но в замяна бе свързан с безкрайни трудности, с които бащата и майката Борода навярно нямаше да се справят. Другият път водеше… през степите на Русия. Вярно, тук заточениците се подхвърляха на риска да бъдат разпознати и заловени, ала тази опасност можеше да се предотврати.
Херман фон Адлерхорст притежаваше отлични паспорти, в които се споменаваше и неговият съпровод. Така че предлаганите привилегии се споделяха и от другите. Освен това Була и Калина решиха да придружат за известно време дъщеря си Карпала в Германия. Княжеската двойка щеше да бъде съпровождана от четирима от хората си. И какво ли, ако двама от тях бъдеха възрастните Борода? Да бъдат облечени като буряти и прекарани нелегално през страната не изглеждаше невъзможно. Също така малко можеше да осуети плана обстоятелството, че трябваше да вземат със себе си намерения Фьодор Ломонов, някогашния дервиш. Отрязаха му брадата, покриха му косите с една забрадка, навлякоха го в женски дрехи и го насадиха в затворената карета на бурятската княгиня. Така той минаваше като тежкоболна жена. В усамотени местности стигаха само въжетата да си го подсигурят. А отбиваха ли се в някой град, затворникът получаваше едно бързо и дълго въздействащо сънотворно, което тейш Була бе наредил на един врач от своето племе да приготви. По този начин мъкнеха необезпокоявани със себе си Ломонов.
Планът произхождаше от дребния трапер, чиято лукавщина и хитрост преодоляваше всички мъчнотии.
От Краснодарск на Каспийско море Херман изпрати до брат си Мартин в Германия една телеграма, с която съобщаваше резултата от начинанието и същевременно приблизително времето, когато компанията смяташе да пристигне в Трапецунт.