— Тогава е той! Наистина е той! — извика Херман високо. — Човече, твоят хабер наистина струва злато и ти ще си имаш исканите сто пиастъра… не, двеста ще получиш, стига да не ми връзваш патица[65], по-голяма от вашия мизерен кораб там отсреща!
— Ефенди, за какъв ме имаш?
— Добре де! Ще си получиш обещаното до последната пара веднага щом се убедя, че си казал истината.
— Как се тъкмиш да се захванеш с тая уйдурма?
— Хм-м, аз всъщност ще мога да заловя капсъзина чак в Стамбул. По-рано нямам власт над него. Какво впрочем търси Ибрахим на вашия кораб?
— Не знам. Той, изглежда, се е доверил само на капитана.
— А как стана така, че го издаваш?
— Защото е много горделив мъж, който само ни ругае и проклина. И ще се радвам, ако се смири… Аллах да го погуби!
Новината на кормчията изпълни Херман с такава радост, че му идваше веднага да отиде да я сподели със своите близки и приятели, ала за момента имаше по-неотложна работа. Беше време да вържат влекалото, ако не искаха да събудят подозрението на капитана или Ибрахим.
За половин час всичко бе уредено — тромавата «патица» бе привързана към грациозната яхта.
Сега малката лодка на «Юрдек» се стрелна насам, за да си прибере кормчията. Повече със знаци, отколкото с думи той помоли младия франк да не издава пред капитана, че от него е научил за присъствието на Ибрахим. Херман кимна. Лодката се отблъсна. Връзката между двата съда сега се състоеше само в едно стоманено въже.
Докато яхтата пое своето плаване на юг, Херман осведоми брат си, лорда и Детелиновия лист кой се намира на «патицата» като пасажер. Как им се искаше веднага да спуснат лодката, да измъкнат злия дух на фамилия Адлерхорст от бърлогата му и да проведат съд над него.
Но по ред причини това не беше уместно. Херман беше обещал на кормчията дискретност. Откъде при това положение щяха да са разбрали за присъствието на бея на «патицата»? Кормчията щеше да бъде компрометиран. Освен това беше опасно да стъпят без разрешението на капитана на чужд кораб и да похитят един пасажер. Капитанът би се отбранявал, а в този случай това беше повече от вероятно. И в заключение за пленника на борда на «Линдсей» нямаше място. Малката яхта беше заета след приемането на многобройната компания — заедно с фамилията Борода тринайсет човека, включително дервиша — до последното ъгълче. Беше им коствало доста труд да намерят сигурен затвор за дервиша. След като го бяха влачили е безкрайни мъчнотии из Русия, не им се искаше в последния момент да му предоставят възможност за бягство. Така че го бяха заключили в отделна каюта, а самите себе си стеснили по всякакъв възможен начин.
Ето защо се споразумяха да изчакат със залавянето на Ибрахим докато влязат в Златния рог. А това предлагаше и предимството да си осигурят помощта на английския и немския консул.
Сам Хокинс до този момент не се бе намесил нито с дума в съвещанието. Сега обаче сметна за уместно да изрази своите опасения.
— Мешърс, ако чакаме до Стамбул, ще закъснеем.
— Как тъй? — попита Херман.
— Защото дотогава птицата ще е излетяла.
— Това той изобщо не може да стори.
— Защо не? Намирам го даже за много лесно, ако не се лъжа.
— Изразете се по-ясно!
— Well, ще бъда значи по-ясен. Тоя славен Ибрахим и капитанът се таят под една черга, а вие, млади мастър, сте бил толкова непредпазлив, че да вържете намеренията си направо на носа на капитана. Та нали е прозрачно като мед, че Ибрахим сега ги знае. Не сте ли на това мнение?
— Признавам — кимна Херман.
— Какво ще предприеме той сега? Да чака до Стамбул и да се остави преспокойно сетне да бъде арестуван от нас?
— Ама той нали си няма понятие, че присъствието му на борда на «патицата» ни е известно. Той ще се надява в пристанището да успее да напусне незабелязано кораба. И тогава ние ще го заловим.
— Или пък не, ако не се лъжа. Нещо ме човърка в носа, че той тогава няма да е вече там и вие сигурно няма да пожелаете да ви бъда засвидетелствано уважение, хи-хи-хи-хи!
— Действително не! — бе принуден да се засмее Херман.
— Бъдете уверен, че Ибрахим ще офейка! Сам Хокинс в неговото положение би сторил същото, ако не се лъжа.
Тези думи бяха изречени с такава категоричност, че Херман се разколеба.
— Кога и как би я свършил тая работа?
— Кога? Тази нощ, по тъмното. А как? С някоя лодка естествено! До настъпването на нощта ще сме се приближили порядъчно до брега, така че той без кой знае какви усилия ще съумее да стигне с гребане до него.