— И все пак във вашите сметки има една грешка. На Ибрахим изобщо не се налага да напуска кораба, защото ние се споразумяхме с капитана на «Патицата», че ще го преотстъпим на първия кораб, появил се в кръгозора. Тогава Ибрахим ще се е откачил от нас и спокойно ще може да си остане на борда до най-близкото пристанище.
— А ние междувременно ще избързаме напред и ще го посрещнем с тимпани и тромпети! Сигурно това ви е намерението, а? Вярвате ли наистина, че той ще поеме този риск?
— Може би имате право. Само не знам какво трябва да направим. Ако той поиска да напусне кораба през нощта, не бихме могли с нищо да му попречим. Нощите тук понастоящем са тъмни като в рог и ще ни е невъзможно да видим, ако някоя лодка се отблъсне от «патицата».
— Е, оставете тая грижа на нас? — рече дребосъкът. — Сам Хокинс е човекът, способен да реши тази задача. А тези двама дълги типове са наистина грийнхорни за чудо и приказ, но имат на главата си очи, с които вашите не могат се сравни. Това и завистниците трябва да им признаят.
— Well, всичко това е много хубаво. Но какво ще правим сетне, ако предсказанията ви се сбъднат?
— Как можете още да се съмнявате? Впускаме се естествено на часа с яхтата по петите на човека и го пипваме за яката, ако не се лъжа.
— Heigh-day[66]! Би било голям майтап! — обади се на това място лорд Линдсей. — Мастър, бих искал думите ви да се изпълнят. Това ще е най-сетне отново едно приключение, за което веднага бих заплатил сто фунта. Yes!
— Не е нужно, сър — отбеляза Сам сухо. — Ще си имате приключението безплатно.
— Но дори да приемем — възрази Готфрид, — че ловът ни успее, къде ще денем пленника? Тук на борда е лошо място за него. А да го тикнем при дервиша, не е препоръчително. Кой знае каква биха я свършили заедно.
— Мога да си го помисля — ухили се Сам. — В техния случай и аз бих сторил същото, хи-хи-хи-хи! Но не е нужно да им даваме възможност за такава глупост. Необходимо е само да прехвърлим мастър Флоран, наричащ се веднъж дервиш Осман, веднъж Бил Нютън, веднъж Фьодор Ломонов, отсреща на «Патицата» и да го предадем там на пансион. По този начин на яхтата ни ще се отвори място за Ибрахим.
— Какво ви дойде на ума! — оспори Херман. — Та тъкмо това е, което трябва да избегнем. Капитанът на «Патицата» се смята за противниковата страна и не би ни върнал пленника.
— Не бих го посъветвал — забеляза Сам. — Така може да постъпи единствено по отношение своя пасажер Ибрахим. Той стои под негова закрила на борда на «Патицата». Но дервишът ще му бъде поверен като товар, който можем да си изискаме обратно. А за да не го пусне тайно да избяга, ще се погрижим да поставим при него караул.
— Вярно, Сам — засмя се Херман. — Вие май сте подготвен за всичко срещу всеки коз. Като ви слуша човек как говорите, може да си помисли, че за вас мъчнотия изобщо няма.
— И наистина няма, достопочтени сър! Поне в този случай, който е много прост.
С това работата за трапера бе уредена.
Решиха да постъпят според съвета на опитния прериен ловец. Яхтата щеше да плава с половината корабни светлини, което беше наистина против предписанията, но предлагаше голямо предимство. Съдът на Линдсей щеше да се намира по отношение «Патицата» в по-голяма тъмнина. А това беше от голяма полза за тримата ловци. Да се наблюдава от мрака навън е по-сигурно, както е известно, отколкото от светлото.
За предполагаемото офейкване на турчина можеше да бъде поставен под въпрос само някой късен час. Тъй като курсът и без това бе насочен на юг, щеше да е глупаво от страна на беглеца да напусне кораба по-рано, отколкото безусловно необходимо. От друга страна, при утринните зори той трябваше да е извън видимостта на двата съда.
Едва ли грешеше Сам Хокинс, като мислеше, че Ибрахим ще предприеме своя опит за бягство в първите часове на новия ден.
Дребният трапер беше толкова сигурен в нещата си, че с падане на мрака се просна на палубата да спи с разпореждането Дик и Уил да пазят на смени до полунощ и после да го събудят. Сам го каза толкова спокойно, а двамата приеха указанието толкова невъзмутимо, сякаш не им предстоеше едно вълнуващо приключение…
21. Мерзавците изкупват злодеянията си
По палубите на двата съда от дълго бе станало тихо. Всичко живо изглежда спеше, с изключение малцината, изпълняващи вахтената служба. На никого не привличаха вниманието петимата души, клекнали на кърмата на парната яхта в сянката на капитанската каюта. И макар на борда на «патицата» също да не беше така спокойно и неподвижно, както съответстваше на късното време — първите утринни часове, то от яхтата нищо не се забелязваше.