— Но ти е обещал и добро възнаграждение, нали? — засмя се Херман, който изобщо не беше толкова сериозен в заканата си.
Капитанът се смути.
— Аз не съм му го искал. Той сам ми го предложи.
— Добре! Ще приема, че си действал в положение на неизбежност и няма да превърна заплахата си в реалност. Да, даже ще те откараме до Стамбул, ако се съгласиш на едно малко условие.
— Какво искаш от мен?
— На нашия параход имаме много малко място и не можем да запазим трупа на този мъж. Ще го задържиш ли до утринта на палубата? Не по-дълго! После можете да го предадете на вълните.
— Ще го сторя на драго сърце.
— Освен това имаме един пленник, който ни пречи. Нямаш ли някоя каюта или нещо подобно, където да ни е подсигурен на борда ти?
— В трюма има място за него повече от достатъчно. Но кой ще го варди?
— Това ще е наша работа. Вие хич няма да му берете кахъра… Сега само спусни пак бордовата стълбичка, за да можем да докараме пленника на борда!
Докато капитанът изпълняваше това нареждане, дервишът бе изведен от досегашния му затвор. Дългият арест очевидно не го бе накарал да омекне, защото той се огледа гордо и предизвикателно наоколо, когато бе поведен по палубата. Само на минаване край трупа на някогашния си съучастник той се стъписа и спря. Беше разпознал Ибрахим.
— Познахте ли мъртвеца? — попита Херман, който добре беше забелязал как другият трепна.
Запитаният първо трябваше да се опомни. Изглежда го обърка привидно учтивото обръщение. После кръвта нахлу в слепоочията му. В думите на Херман той почувства превъзходството на победителя.
— Пречукан! — изпъхтя, без да отвърне на хермановия въпрос. После се закикоти като безумец. — Знаеш отговора! Звяр срещу звяр! По-силният удушва по-слабия!
— Така смяташ ти! — сопна му се Херман. — Не сме ние! Той сам се осъди!
Отново див кикот.
— Това нагледно обучение за мен ли е?
— Приеми го, както щеш! Така или иначе ти идва краят!
— Пет пари не давам аз за края! — изкрещя престъпникът. — Чуваш ли? Пет пари не давам за всичко — за живота и смъртта, за рая и пъкъла! Бездруго всичко, всичко е шашма!
Херман се извърна ужасен и даде знак да откарат окования.
Минута по-късно бившият дервиш изчезна в люка, водещ към трюма. Най-долу, между разни сандъци и вехтории, той бе вързан легнал и прикован на това отгоре към стената, за да не може да се премести с претъркаляне от мястото си. После Детелиновият лист, който бе докарал тук пленника, напусна трюма и се отправи нагоре. Люкът беше затворен и заелият се с охраната Дик седна върху едно роло въже. Той внимаваше по-малко за дервиша, за когото бе невъзможно да се измъкне без чужда помощ, а повече за хората от «Патицата», за да не влязат във връзка със затворника.
Междувременно от изток утрото започна да просветлява, а влекалото бе извадено от дълбочината, за да бъде възстановена прекъснатата връзка на «Патицата» с яхтата.
Когато огненочервеното слънце изгря от морето, «Линдсей» продължи плаването, но вече не на юг, а на запад, с курс към Босфора.
Късо време след това екипажът на «Патицата» предаде трупа на своя пасажер на вълните. Това стана без всякаква тържественост. От хората на яхтата никой не прояви охота да участва в церемонията. Само неколцина видяха отдалеч как тялото на Ибрахим изчезна във вълните.
После плаването още веднъж бе прекъснато от едно вълнуващо събитие.
Беше един час подир пладне и Уил Паркър тъкмо бе наредил да го откарат до «Патицата», за да смени своя приятел Дик Стоун. Лодката, която трябваше да върне Дик, още се полюшваше на въжето. По едно време застаналият на кърмата Херман видя приятелите да се появяват на носа на «Патицата» с всички признаци на забъркване. Те замахаха с две ръце, викайки непрестанно името Адлерхорст.
Какво ли се бе случило?
Волю-неволю трябваше да отиде на «Патицата». Помоли брат си да го придружи. Лорд Линдсей също се присъедини, надушвайки нещо особено, от което не биваше да отсъства.
Сега йолата се върна от «Патицата», но без Дик Стоун. Тримата роднини се качиха.
— Какво се е случило? — попита Херман двамата гребци.
— Не знаем — отвърна единият. — Мастър Дик само викна отгоре, че трябвало да дойдем да ви вземем, понеже се било случило нещо важно.
Когато йолата пристана до «Патицата», тримата бяха очаквани от Дик и Уил горе на релинга. Екипажът на кораба стоеше встрани и проявяваше, както се стори на Херман, боязливост в държането.
— Мастър Адлерхорст — подхвана Дик. — Не бива да ми се сърдите. Аз нямам вина в случая.