Лефлър тичаше с напора към портата. Ролан и Уолкър, напротив, се промъкнаха настрани и опитаха в един тъмен ъгъл да прехвърлят зида. Уолкър пръв се озова горе. Ролан, който му бе помогнал, го подтикваше да бърза.
— Бързо! Протегни се! И аз искам да се кача!
В този момент приближи фигурата на един мъж. Уолкър помисли, че е някой надзирател, и с един скок изчезна от другата страна на зида.
— Проклятие! — вторачи се Ролан нагоре. — Да ме зарежеш ли искаш, куче?
Тъкмо тогава чу стъпки зад себе си. Той се обърна стреснато и вдигна юмрук. Пред него стоеше Хуанито Алварес, протегнал опасно огненочервения скалпиран череп, физически той се беше възстановил, ала толкова повече пострадал душевно. Очите му блещукаха блуждаещо и помрачено. Както огънят тлее в пепелта, така и безумието тайно се бе разраствало в мозъка му. Битката тук сега бе раздухала пламъците. Данданията, стрелбата и крясъците, нощният пожар, изтичащата кръв на ранените — всичко това бе развихрило беса в Хуанито.
— Сега те имам! — изпъхтя той, като се сниши дебнещо. Ролан го позна и отдъхна.
— Ела тук! Бързо! Помогни ми да се прехвърля през зида!
— Сега идва отмъщението! — изсъска откаченият.
— Като се намеря горе, ще те издърпам.
— Помниш ли още… преди? Ти също нямаше състрадание към мен.
— Ти си се смахнал! — кресна Ролан.
— Изчезвай! Да те няма!
— Ти си пречукан… пречукан!
Ролан поиска да отблъсне безумеца. Тогава се стрелна ръката с камата. Той се олюля, изпъшка и се свлече на земята.
А побърканият коленичи върху него и с див кикот, вой и ликуване, кълцаше ли кълцаше с ножа, опипвайки в прехлас със свободната лява ръка кървавите струйки, които се стичаха от главата, гърлото и гърдите на инквизирания, умиращия, мъртвия…
Междувременно Уолкър се бе приземил от другата страна на зида, ала не беше се приземил благополучно. След скока от една височина от почти четири метра той се сви одве. Пронизваща болка премина по левия глезен.
Той изпъшка и заруга. Проклятие, тъкмо това липсваше сега! После го обхвана тревога и страх до Бога. Само да не остане тук проснат! Само не и отново зад стените! Кредитът в неговата кредитна книга бе твърде много нараснал, за да се надява на някакво снизхождение.
Значи далеч оттук! Далеч!
Опита да потисне болката. Вървеше много мъчително, бавно. Трябваше да влачи левия крак и повече да подскача на десния, отколкото да върви. За опора му служеше зидът, край който се мъкнеше пипнешком.
Така стигна до близкия ъгъл на улицата. Сега накъде? Не му беше достатъчно добре познато. Освен това се колебаеше. Към пристанището? Или не, по-добре да бяга към планините, беше по за предпочитане! След събитията от тази нощ пристанището щеше да бъде блокирано и претърсено.
Стенейки, тресейки се, той продължаваше да се изтезава. Олелията зад него заглъхна. Започна да се надява. Тясната уличка там му се струваше съвсем удобна да се изплъзне напълно.
Внезапно чу пред себе си припрени стъпки. После мъжки гласове.
Той се облегна възможно по-небиещо на очи на една заключена пътна врата, сякаш живееше в къщата.
В уличката изплуваха силуети — два, три, четири, пет, шест. Високите ботуши, якета, широкополи шапки… По дяволите! Мъжете бяха опасали патрондаши… сега стояха непосредствено пред Уолкър, който веднага ги разпозна — Олд Файерхенд, Детелиновия лист, Херман фон Адлерхорст и Винету.
— Мастър — заговори го един, по-точно Уил Паркър, — кажи, не се ли намира там отзад затворът за предварително следствие? Чухме, че възникнала някаква размирица и по известни причини искаме…
— Well! — постара се Уолкър да си преправи гласа и да бъде кратък. — Там!