— Какво всъщност се е случило? — осведоми се Херман.
— Кой можеше да ти подозира подобно нещо! — продължи Дик, без да обърне внимание на въпроса.
— Ама говорете най-сетне, де! — викна Херман нетърпеливо. — Да не би пленникът да е избягал?
— No — рече Дик, станал от един път отново едносричен.
— Слава Богу! Ами защо сте тогава толкова объркани?
— Той е мъртъв.
Херман фон Адлерхорст погледна нямо близките си… Сутринта Ибрахим, няколко часа по-късно дервишът!… Късмет… съдба?
— Как е станало? Той сам ли си сложи край…
— No. Бил изплюскан.
— Из…плюс…кан?
— Yes. Изплюскан от плъховете!
Херман се вторачи в ловеца, сякаш се съмняваше в здравия му разсъдък.
— Водете ме в трюма! — каза късо.
Гледката, която се разкри долу пред очите му, беше ужасяваща.
Когато опасният престъпник бе вързан и прикован към стената, никой не бе помислил за плъховете… Противните твари после се бяха нахвърлили върху безпомощния затворник и без много формалности го бяха… изплюскали.
Животните го бяха подредили грозно. Той е трябвало да изтърпи изтезания, каквито и най-кръвожадният индиански вожд не би могъл да измъдри за кола на мъченията. Отчаяният му рев не е бил чут от Дик, понеже два междинни пода деляха трюма от палубата. Така Флоран, по-сетнешният дервиш Осман, престъпникът Бил Нютън, самозваният търговец Фьодор Ломонов бе умрял от една ужасна смърт.
Късмет… съдба?
Никой земен съд нямаше да може да му произнесе една по-жестока и… по-справедлива присъда от тази, която се бе изпълнила от само себе си тихомълком в мрака.
Херман помисли с потреперване за думите, които престъпникът бе захвърлил в лицето му само преди броени часове. Този мъж, който се бе отнасял с хората като с марионетки, тласкан от ненавист и себичност, при последния залог беше загубил позорно голямата игра…
Един млад мъж, който не можеше да е прекрачил от дълго трийсетте, седеше пред писалището и работеше. Лист след лист биваха изписвани и оставяни настрани, и час след час се нижеха.
Най-сетне приключи.
«Хау!» гласеше последната, украсена със заврънкулка дума и «Хау!» каза той самият, слагайки с дълбоко отдъхване перото настрани. После се обърна и застина като истукан.
Там, точно пред него, се мъдреха на дивана трима мъже, които можеха да бъдат само илюзия, създадена от неговото разгорещено въображение. Нима образите, с които се бе занимавал през последните дни и седмици, из един път се бяха превърнали в плът и кръв? Но не, не можеше да е така, защото тези тримата изобщо не се срещаха в повествованието, което току-що бе завършил.
Изненаданият мъж потърка очи, ала един гръмък кикот от дивана го убеди веднага, че разумът не му погажда номера.
— Дик Стоун, старий куне, я го погледни този грийнхорн! Това нещо тук се нарича уестман, превъзнася се като Олд Шетърхенд, ако не се лъжа, а нито даже усеща, когато хората се промъкват посред бял ден до него, хи-хи-хи-хи!
— Сам Хокинс, ти си наистина! — извика споменатият, съвземайки се мъчително бавно от изненадата си. — И също Дик Стоун и Уил Паркър! Това наричам радост! Сърдечно добре дошли на немската бащина земя!
И той прекрачи към посетителите си, разтърсвайки им бурно ръцете.
— Не бащина земя, многоуважаеми сър, а бабина, ако смея да помоля! Забравяш, че съм немец само от страна на моята баба.
— Ама, Сам, аз все още се питам дали съм буден, или сънувам! Как пък се озовахте насам?
— Естествено не през дупката на ключалката! — изкиска се дребосъкът.
— И от колко време сте вече тук?
— Най-малко от четвърт час! И мога да ти кажа, че си беше бая трудничко да седим толкова дълго бездейно.
— Ами че защо веднага не…
— Добре де, не се коси! Не искахме да ти пречим на работата. Освен това за нас беше страшно поучително да видим как изглеждат нещата във вигвама на Олд Шетърхенд, хи-хи-хи-хи! Тоя натъпкан с вата лъв, дето така широко е разчекнал паст, май го беше гръмнал в Алжир, ако не се лъжа?
— Така е. Нали отдавна съм ви разправил историята за разбойническия керван.
— А тая тигрова кожа е родом естествено от Цейлон. Сладко котенце — не мога да го отрека!
— Остави сега тези неща! За тях и по-късно има време. Не е трудно да се досетиш колко съм любопитен да чуя как вие…
— Е, няма да те разпъвам дълго на кръст. Тези двама дълги грийнхорни тук, дето са те зяпнали в захлас, са виновни, че сме тук. Те копнееха по теб като… някой капанджия за лула тютюн. А аз взех, че им угодих, и ето ни при теб, ако не се лъжа. Носим ти много поздрави от Винету — вожда на апачите, по-нататък от Олд Файерхенд — великият ловец, най-подир от Дейвид Линдсей — английският лорд…