— Пфу! — зяпна дребният трапер домакина си. — Да не би да се каниш да ни натъпчеш в някакъв си там саркофаг, на който сте дали красивото име «хотел»? От тая работа нищо няма да излезе, ако не се лъжа.
— Ами къде иначе да ви подслоня?
— Човече, дангалако, приятелю, грийнхорне, как може още да питаш? Та нали къщата ти има градина, както забелязах на идване. Тя не е голяма наистина, но за една нощ или за две все ще е достатъчна, ако не се лъжа. — После хвърли един лукав поглед на младия си приятел и продължи: — Синът на прерията обича волния въздух и блясъка на звездите. Детелиновият лист ще почива сред стръковете на тревата и ще се завие с облаците небесни. Хау!
И той тръгна превзето на кривите си като сърп крачета да излезе през вратата. Дик и Уил го следваха по петите. Усмихнато, но и с един тих копнеж в очите се загледа след тях Олд Шетърхенд.
В южния край на Ларами Плейнс — щата Уайоминг, отделен само чрез гъста ивица храсталак от речното корито на Медсин Боу Ривър, гореше в една мека вечер на късното лято грижливо намален лагерен огън. Той беше поддържан по индиански маниер, така че осветяващият недалеч пламък не можеше да издаде тримата ловци, които удобно си почиваха в зеленото скривалище. Те току-що бяха изяли вечерята си — изпечен на шиш еленов бут — и сега се изтегнаха върху постелите си. Наоколо владееше дълбока тишина. Само двата коня и мулето, спънати недалеч от своите ездачи, тупаха от време на време с копито или дърпаха с доловимо шумолене някой и друг лист от храстите. Най-сетне един от ловците се понадигна.
— Спомняш ли си все още, Дик, как преди кажи-речи година седяхме горе на скалите при скривалището на «клетите хора»? В оная чужда страна, която се нарича Сибир?
— Смятам, че не съм забравил — изръмжа запитаният.
— Тогава ни тегнеше на сърцето, че ще изтървем лова на бизони и преминаването на мустангите.
— Така беше, така беше — кимна другият замислено и с един дяволит поглед към третия от компанията добави: — Ако се наричах Сам Хокинс, щях да кажа:… ако не се лъжа!
Тогава поднесеният, който досега си бе мълчал, скочи от постелята и стрелна двамата си грийнхорни с мятащи искри очички.
— Проклети шмекери! Вие съвсем се разхайтихте наистина, откак си подадохте веднъж носа през границата на тази благословена страна. Нито даже вече персоната на стария Сам и всичко, което се спада към нея, е свято за вас. Почакайте, ще ви прогоня аз подигравките! Кому всъщност трябва да благодарите, че намерихте здрави и читави пътя за насам — към бизоните и мустангите и към индсманите, които, да се надяваме, скоро ще ви смъкнат кожата над ушите, както постъпиха на времето и с почтения Сам Хокинс, ако не се…
Той спря и преглътна последната дума. Този път именно му беше неприятно да се залови за неизменния си израз, заради който току-що бе взет на подбив. Но се беше усетил твърде късно. Двамата вече се кикотеха и само се закикотиха още повече, когато се прекъсна.
Това увеличи гнева му. Започна още повече да ругае.
— Хиляди проклятия! Веднага да млъквате, хлапаци, подли присмехулници! Какво ви скимна да вдигате такава дандания? Искате да привлечете инсманите с крясъците си, та още тая вечер да ви вземат перчемите?
Смехът утихна. Сам изпусна една въздишка.
— Ама истинска мъка си е с вас двамата! Ще ми се да ви бях зарязал в Сибир или да се бяхте пръждосали с Адлерхорстови в Германия. Така щях да съм се рахатясал от вас.
Той се умълча, сякаш изтощен от дългата реч и само погледна предизвикателно смъмрените.
— Хм-м! — изсумтя Дик Стоун.
— Нямаше да е толкоз лошо — рече Уил Паркър.
— Нямаше… нямаше… какво? — удиви се Сам. — Да е толкоз лошо? Навеки там в Сибир?
— No — поясни Уил. — При Адлерхорстови в Германия имах предвид. Не си ли спомняш вече, старий Сам, какво пише в писмото, което Херман ти прати до Ролинс и което ти съвсем наскоро отиде да прибереш от станцията? Този млад Адлерхорст откупил бащиното си имение и го стопанисвал заедно с жена си, която има странното име Закума. Мислиш ли, че при двамата няма да се намери някое свободно местенце, където да можем Дик и аз да се подслоним?
— Не си го въобразявай, скъпи Уил! — изръмжа Сам Хокинс. — С нищо не бихте им били полезни.
— Тогава може би на другия — подметна Дик.
— Да — допълни Уил. — На Мартин фон Адлерхорст! Той също се бил сдобил с едно имение в Германия и хазяйствал там със своята Елми, Гълъбицата на вековната гора. А ако и те не ни искат, бихме намерили подслон при третия Адлерхорст, някогашният казак Номер десет. Той ни е сърдечно благодарен, а и неговата храбра Карпала не по-малко. Те притежавали някаква хубавичка дача, както пише Херман.