Уил Паркър понечи да се извърне. Не забеляза нищо. От време на време той наистина си беше грийнхорн.
Ала Винету и Олд Файерхенд притежаваха остър слух. А лукавите очички на дребния Сам дори в мрака на уличката забелязаха, че фигурата на непознатия изглежда подозрително.
— Стоп! — обади се Олд Файерхенд и пристъпи напред. Винету посегна към Сребърната карабина. Сам обаче беше най-чевръст.
— Позволи малко да те поогледаме, мастър! Не се сърди! — помоли той.
В същия миг Уолкър изтръгна револвера от пояса на слисания Уил, който стоеше най-близко до него. Вдигна ръка и петлето изщрака. Всичко това бе станало със светкавична бързина Но Сам Хокинс все пак гръмна по-напред и куршумът улучи. Тежко ранен, Уолкър рухна на земята. Дребничкият трапер тикна обратно оръжието в пояса си.
— Веднага го познах… Well, беше неизбежна самоотбрана. Освен това той си го заслужава. Спомнете си за Леля Дрол! Тоя тук някога се казваше Хопкинс, преди да се нарече Уолкър.
Така завърши бунтът на затворниците, който впрочем в последната минута бе кърваво потушен от едно призовано войсково подразделение, за престъпниците от Долината на смъртта. Лефлър бе намерен сред жертвите на битката за портала. Също така старата Арабела. Хуанито Алварес умря едва по-късно в умопомрачението си. А красивата Миранда бе попаднала при бягството си сред отряд бандити. Първо помоли почтените сеньорес, както се изрази, за закрила. Но впоследствие на драго сърце би се освободила от своите спасители, само че те държаха плячката си здраво и я замъкнаха със себе си в планините. Ето как Миранда бе една от малцината измъкнали се онази нощ от затвора — а дали за нейно щастие, или нещастие, нека това си остане под въпрос.
Работите на Лефръл занимаваха властите и след неговата смърт. В заключение Артър встъпи във всички права на бащината си плантация, след като шарлатанската продажба в Санта Фе бе обявена за невалидна. Е, когато всички тези неща бяха намерили своето уреждане, нищо вече не препятстваше онези, които бяха събрани от една толкова забележителна съдба, да напуснат Сан Франциско. Артър тръгна обратно за Уилкинсфийлд, съпроводен от чичо си и мис Елми, към които се присъединиха лорд Дейвид Линдсей и Мартин Адлерхорст. Старият Уилкинс искаше по-напред да навести Синята вода, за да прибере съкровищата, които бе извадил от планините с помощта на апачите. После възнамеряваше да придружи племенника си до Уилкинсфийлд и оттам да отпътува за Ню Орлиънс. Беше решил да прекара заника на живота си при дъщеря си и зет си Мартин Адлерхорст в Германия, а лорд Линдсей считаше за чест да отведе тримата многострадалци дотам със своята яхта. Олд Файерхенд се отправи обратно към Сребърното езеро, като Винету го придружи на голямо разстояние. После се раздели със своя приятел, за да продължи прекъснатата езда към племената на апачите.
Когато споменатите обърнаха гръб на красивия Фриско, се реши и близката съдба на Херман фон Адлерхорст и Детелиновия лист. В къса последователност пристигнаха няколко каблограми от Паул Норман от Петербург. Противно на очакванията на него бързо му бе провървяло да влезе в досег с граф Поликев и чрез един много сполучлив портрет, за който графът му позира, бе съумял да спечели доверието му. Това доверие не отиде наистина толкова далеч, че графът да го посвети в тайните си, ала проницателният художник успя от разни необмислено направени забележки да извади своите заключения. А те бяха изцяло пригодни да потвърдят предположението, че графът не е съвсем невинен по отношение изчезването на своя родственик. Поликев можеше често да отваря дума за него, понеже не подозираше, че безобидният художник би могъл да стане опасен по някакъв начин за него.
Най-важната новина дойде с последното телеграфиране: граф Поликев тръгваше отново на пътешествие и то за… Сибир. Като цел на пътуването той обявил лова, ала Норман не му вярваше и също толкова малко Херман и Детелиновият лист. Какво ли щеше да търси графът във Верхний Удинск в Източен Сибир? Тази пътна цел бе съобщил той на Норман в приповдигнато винено настроение. На ловните си прищевки графът можеше да се отдаде по един много по-лесен и евтин начин. Значи трябваше да се касае за нещо друго и на това друго се надяваха четиримата съюзници да ги отведе на следата.
Херман веднага телеграфира на Норман — той можеше да преустанови своето разследване и да се върне вкъщи. С понататъшното щеше да се заеме Херман. И той не се забави нито час с реализирането на своето решение. Четиримата спътници се качиха на първия параход, който акостираше във Владивосток. Със свойствената си упоритост и лукавство Сам Хокинс се промъкваше дебнешком към руския език. Той се чувстваше отговорен да върне с резултат Херман Адлерхорст от тази «бойна пътека». Понякога наистина повдигаше да проветри скалпа, когато някое мъчно руско окончание не искаше «да заседне в неговото пипе» и често козята шуба му ставаше твърде тясна, когато Херман го притискаше прекалено с руските езикови изпитания.