Но само след късо време той вече бе в състояние да разговаря със своя преподавател за ежедневни неща, като ядене, пиене, спане, яздене, макар и често само да каканижеше основните думи една подир друга, а връзката създаваше с помощта на десетте пръста и лукавите очички. Особено удоволствие му доставяше да обсипва Дик Стоун и Уил Паркър — те вежливо, но категорично бяха отказали да се занимават с руския — с новозавоювания словесен актив, без те да съумеят да се защитят. Тези едностранни прения бяха изпълнени с най-чудати изявления, премесени с неговото самодоволно «хи-хи-хи-хи» и «ако не се лъжа», така че Херман фон Адлерхорст честичко се измъкваше настрани, за да не оскърби двамата безпомощни и озадачени дългучи с някой взрив от смях.
Ето как се измъчваше доблестно Сам Хокинс и когато пристанаха във Владивосток, познанията му по руски бяха стигнали толкова надалеч, че той можеше съвсем самостоятелно да проникне в чуждата страна.
От Владивосток отпътуваха с един каботажен параход до Николаевск при устието на Амур, после срещу течението на реката до Хабаровск — столицата на генералната губерния Амур. Детелиновия лист избърза напред — нагоре по Амур и след това по Шилка, докато Херман щеше да остане още няколко дена в Хабаровск до оправяне на паричните и пътни въпроси.
В Митрофанова преставаше плавателността на Амур, който в горното си течение се образуваше от Шилка и Аргун. От Николаевск Детелиновият лист бе оставил по вода кажи-речи три хиляди километра. През Нерчинск и Чита яздиха после до Верхний Удинск, тяхната следваща пътна цел и… там се състоя необикновената среща с Карпала.
Едва Сам Хокинс и приятелите му бяха въведени от Карпала в шатрата на нейните родители и ето че пристигнаха годеникът й и неговият приятел. Те скочиха от конете и влязоха в юртата.
Съглеждайки трапера, есаулът забрави да поздрави.
— Ей го къде е! Човече, ти си мой арестант!
— Или ти мой! — ухили се Сам в своя завален руски. — Аз твой?
— Да, защото аз теб имам, а не ти мен. Или по-право, още никой няма другия, ако не се лъжа.
— Не търпя подобно безочие! Аз съм командващият на местните войскови части!
— А аз съм главнокомандващият на тези два армейски корпуса!
Сам посочи Дик и Уил от дясната и лявата си страна. — Тоя е луд!
— И ти не ви много с всичкия си! Аз стоя под закрилата на бурятския княз!
— Но на руска земя! Той е длъжен да те предаде на нас.
Карпала махна рязко и заяви с твърд тон:
— Този мъж е мой гост и няма да ви бъде предаден.
— Тогава ще доведа казаците си!
— Доведи ги! При нас има три пъти повече буряти. Те няма да позволят да потъпчеш честта на дъщерята на техния тейш и обидиш и арестуваш нейния закрилник.
— В такъв случай ще се стигне до битка!
— Щом не искаш другояче… оръжие срещу оръжие!
— Размисли какво вършиш! Ти си моя годеница! Длъжна си да ми се подчиняваш! — кресна той разярен.
Князът и княгинята седяха на своите възглавници. Те се намираха в щекотливо положение и сметнаха за най-добре да не вземат страната нито на дъщеря си, нито на офицера. Така си бе залегнало в мирната им кръв и мудната свойщина.
Сам Хокинс много добре забеляза как стоят нещата. На него не му бяха известни взаимоотношенията, ала острият му поглед го наведе на единствено вярното. И тъй като не се страхуваше от казака, а и нямаше намерение да навреди на почтения бурятски княз, прекъсна спорещите с енергичен жест.
— Не се карайте, деца! Ние драговолно ще яздим до околийския началник.
— Драговолно? — присмя се есаулът. — Вие просто няма къде да вървите! Вие сте мои пленници. Аз ще наредя да ви вържат и тикнат в затвора.
— Не — ухили се Сам Хокинс, — няма да го сториш, синчето ми! Ние бихме застреляли всеки, който дръзне да ни докосне. Но сега ще възседнем конете си и по собствен почин ще направим визита на исправника, твоя баща.
— Смешно!
— И то си е за смях. Остави нещата така, инак ще се обърнат на сериозно!
Сам Хокинс измъкна двата си револвера, насочи ги заплашително и закрачи към изхода на шатрата. Дик и Уил го последваха също така с револвери в ръце.
Офицерите се отдръпнаха сащисано настрана.