— Защо ли? Защото така ми харесва. А сега те питам пред всички тези свидетели, равностойни ли сме аз и синът ти?
— О, прощавай! Ти стоиш високо над нас.
— Значи за твоя син е голяма чест, задето искам да се бия с него.
— Самопонятно! И тъкмо затова смятам, че ти няма да настояваш с поканата си за дуел — промъкна се към целта околийският.
— Защо не?
— Той е много храбър. Би могъл да пострадаш.
— Черт возьми! Да не искаш да кажеш, че аз пък не съм храбър?
— О, напротив! Но срещу куршума не помага и всичката храброст.
— Аз умея да боравя с куршуми. Днес го доказах, като му прострелях дупка в гуглата, ако не се лъжа.
На исправника му стана зловещо от грубата самоувереност на Сам Хокинс. Въпреки това направи още един опит да го отклони от двубоя.
— Няма ли да навреди на положението ти, ако участваш в дуел?
— Не. Защото ако аз очистя сина ти, на никой няма да му пука за него, но ако той дори само ме рани, нека му мисли сетне къде ще се дене. Аз стоя под особената закрила на царя.
Офицерите забиха погледи в земята. Никой не искаше да се заплете в тази щекотлива работа. Те изпитваха силното желание да се махнат надалеч, за да не стане някой секундант на дуела.
Тогава есаулът сметна за уместно и той от своя страна да потърси някакъв изход.
— Заради теб аз все пак се надявам, че се шегуваш.
— Защо?
— Защото съм майстор в употребата на всички възможни оръжия.
— Тъкмо това ми е безкрайно приятно, хи-хи-хи-хи! С аджамии аз не се бия. Нещата си остават така. Призовавам те на дуел!
Есаулът не отговори.
— Е? Още ли ще се опъваш?
— Не. Приемам поканата.
— Добре. Да я караме по късата процедура! Моят приятел тук ще ми бъде секундант. Кой ще избере оръжията?
— Оскърбеният.
— Значи аз! Ще стреляме с пушки от петстотин крачки!
Есаулът отдъхна. Петстотин крачки си бяха все пак бая разстояние. Сам забеляза всичко и смигна.
— Или да кажем: хиляда крачки? — подпита. — Защото от петстотин крачки аз отстрелвам муха от носа на противника.
— Както искаш! — изтърва се есаулът.
— Нека си останем на петстотин! Утре заран в степта пред пазарището.
— Господине, защо толкова публично?
— Защото сигурно на всеки ще му се иска да позяпа малко дуел, хи-хи-хи-хи! Добрите хорица ще има дълго да разправят за нас, ако не се лъжа. Това ми доставя удоволствие. Тъй, а сега веселие! Нека музикантите най-сетне да започнат!
Околийският даде знак. Танците се подновиха. Но в господарското отделение музиката не пораждаше развеселяващ ефект. Исправникът не обелваше нито дума. Гризяха го обърканост и ярост. Държането на Сам му се струваше възмутително, ала той вярваше на малкия. По онова време в Русия и особено в Далечния Сибир не бе рядкост обичайният ред на нещата да бъде метнат на купището от някой фаворит на Двора или друго някое черезвичайно обстоятелство.
Есаулът също мълчеше със спотаена злоба.
Само Детелиновият лист беше в добро настроение. Уил се бе върнал от разузнаването си. Той можа твърде малко да съобщи.
— Подслониха го в една чудата постройка, разположена недалеч оттук. Може да се види и от жилището на околийския. Издигната е на шест кола и има покрив от тръстика. Не можах да се добера близо до нея. Нататък се бяха запътили много хора и ми затулиха гледката.
— Пазят ли го?
— Да, двамина стоят на пост.
— Да се надяваме, че там и ще си останат, докато драсне. За удоволствие на нашата Карпала и напук на тоя есаул ще трябва да помогнем на казака да офейка. Или нямате желание? В такъв случай ще го сторя сам.
— Pshaw! Там сме!
Още малко гледа околийският танците. После си тръгна. Жената през цялото време си бе мълчала, загубила ума и дума, мълчеше и сега. Офицерите също изчезнаха. Другите сега си бяха все свои, но и те не останаха кой знае колко дълго.
Казашкият унтерофицер, който бе арестувал казак Номер десет, междувременно се бе върнал. Той бе дал незабелязано с очи знак на Карпала, като че имаше нещо да й казва. Сега, когато тя напусна с родителите си и тримата ловци танцовата зала, той избърза пред тях на известно разстояние, където беше тъмно и усамотено, и зачака. Когато приближиха и понечиха да отминат, той пристъпи напред.
— Прощавай за безпокойството, сестрице! Има да ти предам един поздрав от Номер десет. Всъщност не бива да го правя, защото той е арестант и заточеник, но ние всички го обичаме. Трябва да ти изкажа благодарност, задето си била толкова добра с него. Но той ви моли да не влизате в беда заради него. Щял да съжалява, ако се унижите с някакво ходатайство пред есаула.