— Ти знаеш ли ги тия слова?
— Да, много добре. Баба ми ги разкри и аз ги научих наизуст. Ама само хора, родени в неделя, са в състояние да изкопават съкровища.
— Аз съм роден в неделя.
— Аз също.
— Ей, че тогава ние двамата по право би трябвало да имаме късмета да открием някое съкровище!
— О, света Теодосия, не бих го оставил дълго на мястото му!
— Нито пък аз. Ама както точно става, когато на някой му се появи съкровище?
— Баба ми и това много ясно ми описа. Изпървом може да се види светлина. Колкото е по-тъмна, да речем тъмнозелена, на толкова по-малко ще да възлиза съкровището. Една ярка, жълта светлина е най-доброто, защото жълтото сочи за злато. После се появява духът.
— Ху… в каква фигура?
— Това също е най-различно. На моята баба той се е явил като лягушка[28]. Колкото е по-голямо животното, толкова е по-грамаданско съкровището. Лягушката на моята баба е била дваж по-голяма от калпака ми и така е квакала, че можело да се чуе много надалеч. Тя рече, че и на мен духът щял някога да ми се яви като жаба. Животинският вид има навика да си остава един и същ при членовете на дадена фамилия.
— Свети Иван Василевич, дано днес дойде някоя лягушка!
— Най-добре някоя бабач!
— Разказвай нататък!
— Сега трябва да тръгнеш полечка подир духа до мястото, където изчезне. Дотогава все още бива да говориш. Даже можеш да питаш духа за разни неща.
— И той отговаря ли?
— Да, естествено с гласа на животното, под чийто образ се е появил. Но сегиз-тогиз, когато си много късметлийско неделно дете, духът говори и с човешки думи. На мястото, където е изчезнал, намираш земята вече разровена. Сторил го е духът като знак, че съкровището лежи там.
— И тогава трябва да започнеш да копаеш?
— Веднага, защото със сипване на утрото съкровището отново изчезва. Но от мига, в който започнеш да риеш, не бива да изричаш вече други думи освен заклинателните, каквото и да става, иначе всичко пропада. При баба ми съкровището почти се било показало от земята, когато някой я повикал. Тя забравила повелята и отговорила. В същия миг съкровището се продънило с трясък, сякаш разтрошило земята.
— Ти знаеш ли заклинанието?
— Да.
— Ох! Де да го знаех и аз!
— Досега за тая работа аз съм си мълчал. Но с теб ще споделя, защото имам пресантиман, че днес на нас ще ни се яви някой дух. Докато копаеш и изхвърляш, винаги трябва да си говориш полугласно:
Когато съкровището после бъде извадено, дупката се самозасипва, така че никой не може да разбере какво се е случило. От този миг можеш пак да говориш.
— Че духовете пият ли водка? Това досега хич не съм го знаел.
— Защото си голям дурак, братле. Ами че нали духовете се таят в земята, а пък там е студено и влажно. Чудно ли е тогава, ако те се поболеят и…
Повече Сам Хокинс не искаше да чуе. Онова, което научи, беше чудесно. Беше превъзходно. Той запълзя обратно към спътниците си.
— Нека не ви смущава, ако видите да пламва клечка кибрит и чуете да квака някоя жаба! — каза набързо.
— Някоя… — започна Дик Стоун.
— …жаба? — довърши Уил Паркър недоумяващо.
— Нямам време за дълги обяснения. Двамата пазачи желаят да изровят съкровище. Седят под ареста. Промъкнете се предпазливо дотам! Веднага щом се разкарат, идвам и аз. После измъкваме арестанта, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — изкиска се той в брадата си.
Сетне изчезна и описа дъга, докато се намери на около триста крачки от наколната постройка. Там измъкна ножа си и започна да копае дупка. След това запълзя към двамата постови и извади клечка кибрит. Ако държеше шапката си близо до земята и запалеше клечката под нея, самият нямаше да може да бъде видян, а сиянието щеше да има вид, като че израства от земята.
През това време двамата казаци продължаваха да си бъбрят.
— По кое време обикновено се появяват духовете? — попита единият напрегнато.
— Към полунощ.
— Значи сега е горе-долу подходящото време. Мисля, че е полунощ.
— Така мисля и аз. Не би ли се страхувал?
— Нито миг!
— Аз също. Бил припнал подир духа като някое куче след човек с блюдо месо. Ето защо ми се ще… ей, там… там… там… и… и… има някаква свет… свет… лина!