Казакът беше сграбчил ръката на другия, произнасяйки последните думи със заплетен език. Въпреки уверението, че нямало да се страхува, по гърба му пробягаха мразовити тръпки.
Другарят му се чувстваше по същия начин. Той се беше вторачил ужасен в «подземното» сияние.
— Д… д… да не би да е ду… ду… духът?
— Ве… р… роятно.
— Свети Иван Василевич! Там клечи една грамадна жаба.
— Жа… жа…ба?
— Жа… жа… бата на твоята ба… ба… баба!
— Да, т… т… това е тя.
— Ама много по-го… ляма!
— Пораснала е. Оттогава са минали почти петдесет години. Духовете-жа… жа… би нали с… с… също растат.
— Възможно е.
— Квааааак! — прозвуча пред тях.
— Чули?
— Да. Тя ни вика.
— Да я последваме ли?
— Страх ли те е?
— Не. Теб да не би?
— Хич даже!
— Хайде тогава!
Те се надигнаха полека с треперещи колене, ала се пазеха да си го признаят.
Духът заподскача с жабешки движения. Те го последваха с олюляващи крака.
— Кваааак! — обади се той после и остана клекнал. Мигновено спряха и двамата казаци.
— Погледни, колко е голям! Дали да го заговорим?
— Да.
— Тогава говори!
— Не, опитай ти!
— Не, ти! Та нали това е жабата на баба ти!
— Нейсе.
Казакът пристъпи разтреперан една малка крачка.
— Ти дух ли си?
— Квак! — прозвуча късо, като категорично «да».
— Да ни покажеш някакво съкровище ли искаш?
— Квак!
— Значи да те следваме?
— Квак!
После привидението заподскача нататък и двамата казаци отново тръгнаха след него. Най-сетне духът-жаба спря. Внукът на бабата беше вече посъбрал кураж.
— Къде лежи съкровището? — попита той.
— Квак!
Това навярно трябваше да означава «тук». И за подсилване жабата направи един скок във въздуха и тупна шумно после на земята.
— Там ли трябва да ровим?
— Квак!
— И ще намерим съкровището?
— Кваааак… квак… квак… квак… кварррк!
Това прозвуча, сякаш някоя жаба се бе подала до брега на блатото и сега се обаждаше още веднъж за сбогуване, за да се потопи после под водата. И наистина, духът-жаба изчезна, макар и не в някой вир, а в тъмата на нощта.
Двамата иманяри тръгнаха бавно напред с разтуптени сърца. Когато стигнаха до мястото, където духът бе видян за последен път, те се наведоха да прегледат земята.
— Ох, Свети Иван Василевич… тук има дупка!
— Ще копаем ли?
— Естествено! Ей там остреща е градинката на младия Алексей Филипович. В задния ъгъл той си оставя мотиките и лопатите. Ще ида да ги взема.
— Аз през туй време тук ли да остана?
— Да, не бива да мърдаш от мястото си, иначе дупката ще се засипе. Кажи, когато тръгна, стиха! А като се върна, не бива да произнасяме помежду си ни дума.
Казакът бързо се отдалечи, а бойният му другар започна да мутолеви магическата формула. Първият скоро се върна с инструментите и двамата се захванаха за работа, та чак пот закапа от челата им.
Ямата беше вече метър дълбока, когато забелязаха откъм къщата на околийския да приближава светлина. Те се изплашиха. Бяха двама мъже, единият от които носеше фенер, облепен с намазнена хартия — стъклото беше рядкост в този край.
За нещастие те идваха право към двамата иманяри и скоро застанаха пред тях. Онези сега се потяха не само от усилената работа, но и от страх, защото двамата мъжа бяха… околийският и синът му.
— Гръм и мълния! — ревна есаулът. — Какво става тук?
Никакъв отговор.
— Какво правите тук?
— Аз ще го измъкна! — бе измърморено.
— Че кое пък?
— Мили духове, на мен помогнете! — промъкна се напред с него.
— Всички дяволи! Аз самият ще ви помогна!
Есаулът изтегли камшика и започна с всички сили да насинява гърбовете на тружениците. Но вманиачените иманяри понасяха търпеливо ударите и продължаваха да копаят и изхвърлят, мърморейки заклинанията си. Колкото и болка да им причиняваха ударите, те ги търпяха и не преставаха да работят, докато накрая есаулът се умори и отпусна ръка.
— Та хич ли чувства нямате, сволочи! — изрева той. — сигурно ще имате добрината да излезете от дупката!
— На това землище… — каза единият.
— Какви ги плещиш, синковец?
— …лежи съкровище — довърши другият предано формулата.
— Съкровище? Свети Киприян, сега ми просветна! Тия искат да извадят някакво съкровище! — каза той на исправника. — Затова ровят тук дупка, наместо да си седят на поста. И кой пък, пършивци, ви поднесе с тия бабини деветини? Толкова сте завеяни, че и куче да ви съжали!
За единия от иманярите това вече беше прекалено. За завеян той не искаше да го смятат. Забрави, че трябва да мълчи, и излезе от ролята си.