— А-а, ето те! Ей сегичка ще бъдеш свободен.
— Много любезно от твоя страна, братле, но не бива да се възползвам от добрината ти.
— Защо?
— По няколко причини. Най-напред, ако бъда освободен, подозрението би паднало върху теб и ти ще отнесеш последиците.
— Пет пари не давам за тези последици. Вашият достопочтен околийски е овча глава първа степен. Той не може да ме уплаши. Впрочем никой няма да е в състояние да удостовери, че съм бил тук.
— Ами двамата постови няма ли да се досетят?
— К черту! (По дяволите!) Значи знаеш как съм ги надхитрили?
— Не ще и питане. Та те говореха толкова високо, че разбирах всяка дума. А когато се отдалечиха, чух под мен да се шушука. Сигурно са били двамата ти спътници, понеже долових няколко английски слова.
— Вдяваш ли английски?
— Да.
— Един английски казак, който говори английски? Моите уважения! — удиви се Сам.
— Аз не съм казак, изобщо не съм азиатец, нито пък русин.
— Тъй ли? Че какъв тогава?
— Немец.
— Мътните го взели! — продължи дребосъкът на немски. — Да го считам ли за възможно? И си заточеник? Как може един немец да бъде изпратен в Сибир?
— Аз бях руски офицер.
— Това е нещо друго. Офицер значи! В такъв случай веднага ще се откажа от това «ти». Но като немец вие непременно трябва да се сдобиете със свободата си! Не бива да се противите да тръгнете с мен.
Сам спря по средата — откъм входа прозвуча предупреждение.
— Пет! Действайте бързо! Идват хора… няма минута за губене!
Сам Хокинс побърза към вратата, където Дик Стоун стоеше на стълбата, и забеляза светлината на фенер в посоката на иманярстващите постови, като същевременно се донесе и високият, гневен глас на есаула.
— Damned![29] Това е ротмистърът — изруга той.
— Да. И сигурно ще дойде да надникне при арестанта. Слизай бързо с човека!
— И през ум не ми минава. Няма да стане! — заяви Сам спокойно.
— Защо?
— Ако бягството му бъде открито още сега, лесно биха могли пак да го спипат. Не. Аз имам един великолепен план. Доведи бързо Уил горе!
Минута по-късно спътниците бяха при него.
— Well! — рече Сам. — Бързо вътре! Трябва да подлостим вратата.
Встрани от нея Сам беше открил един отвор в дървената стена, през който човек можеше да се пресегне и да пъхне клина в куката. Една немарливост, възможна само там, където се ползват стари сайванти за арест. Сам тутакси извлече ползата, подсигури вратата и се изкиска тихо на себе си.
— Каква изненада само, когато господин есаулът завари тук вкупом четиримата си най-добри приятели! Хубав номер ще излезе, ако не се лъжа. Но по-напред да развържем арестанта!
Докато Дик Стоун изпълняваше разпореждането на Сам, ясно се чуха камшичните удари, с които есаулът угощаваше двамата постови. После долетя високата му заповед:
— Чакайте тук, докато се върнем!
— Той каза «върнем». Излиза, че не е сам — отбеляза Сам. — Това е лошо.
Той пристъпи до отвора и погледна навън. На оскъдната светлина на звездите сега различи и другия.
— Околийският е с него. Това ме радва. Така ще пипнем и двамата… Внимание! Приближават.
Сам се измъкна настрани. Клинът издрънча, вратата се отвори и есаулът влезе. Тъкмо поиска, да се обърне към баща си и Сам сключи ръце около гърлото му. Един силен натиск, полугласно изстенване и офицерът потъна в мрака на безсъзнанието.
Околийският чу тихото стенание и попита угрижено: «Какво ти е? Какво има?». Негубещият присъствие на духа казак Номер десет даде след това отговора, стремейки се да наподоби гласа на есаула: «Нищо. Ела горе… бързо!». Успя — околийският последва сина си. Дик незабавно изтръгна фенера от ръката му. Наложително беше, защото, първо, исправникът не биваше никого да познае и второ, лесно можеше да възникне пожар, ако го изтървеше. Уил го улови така здраво за гърлото, че изненаданият човек отпусна тутакси ръце, изхърка веднъж и се свлече после в несвяст.
Баща и син бяха сложени един до друг на пода. Сам взе фенера и освети лицата им.
— Сигурно имат носни кърпи. Да им вържем очите, та да не могат да виждат, като дойдат на себе си!
— Не е необходимо — възрази Уил. — Че ние няма да висим тук и да ги чакаме, додето се свестят. Би било глупост.
— Ти май пак си по-умен от мен, а? — подигра се Сам. — Аз пък имам голямо желание да поостана тук още четвърт час.
— С каква цел?
— За да придам на този миг един забавен облик. Вие познавате стария Сам Хокинс и знаете, че той си е веселяк. Ние ще ги линчуваме.
— Какво? — подскочи Уил.
— Е, не същинско линчуване, но ще им наложим чисто американско съдопроизводство. Вие не веднъж и дваж сте присъствали, когато някой е бивал катраносан и овалян в перушина.