— Къде да намеря исправника[8]?
Той не получи веднага отговор, защото казакът отскочи стъписано назад и се вторачи в него с разширени очи.
— Неуже ли это возможно? (Възможно ли е?) Флоран? Ти? В Сибир?
Непознатият смени боята. Той също отскочи крачка назад, ала бързо се окопити.
— Нещо бъркаш. Аз не те познавам.
— Не е изключено. Но толкова по-добре те познавам аз. Вярно, минаха много години от последната ни среща, а и лицето ми доста се е променило, но твоите черти са такива, че който ги е видял веднъж, не може вече да ги забрави.
— Забележително! — рече непознатият, свивайки рамене. — И кой, викаш, съм бил?
— Камердинерът Флоран!
— Камердинер? При кого?
— При Бруно фон Адлерхорст.
— Никога през живота си не съм чувал това име.
Казакът се приближи до него.
— За Бога — каза той дрезгаво, — колкото повече те разглеждам, толкова по-сигурен ставам. Това си ти, Флоран! Не се преструвай!
Иностранецът трепна.
— Надявам се, нямаш намерението да ме оскърбиш! Носиш отличителния знак на заточеник, което ще рече, че си тикнат в някой сибирски полк за наказание. Ще ми коства само една-едничка дума да ти се утежни наказанието. Колко лесно би могъл да бъдеш насаден от втора в пета категория!
Въпреки заплахата казакът си остана на твърдението.
— Бих се обзаложил, че не се лъжа! Невъзможно е двама души да си приличат толкова много.
— А какво ще е друго освен прилика? Не намирам за нужно да споря с някакъв си заточен казак, но нека ти докажа, че грешиш. Ето паспорта ми… чети!
Непознатият измъкна паспорта си и го подаде на казака. Беше изваден на името Фьодор Ломонов, търговец от Оренбург, издаден от тамошните власти и подписан от губернския началник. Значи повече не можеше да има никакво съмнение. Въпреки това казакът започна да сравнява отличителните белези в паспорта с външността на непознатия.
— Тук е вписано «два предни зъба липсват»… ти нямаш празнини — каза той. — Как се съгласува тая работа?
Разярен, непознатият издърпа паспорта от ръката на казака.
— Защото си сложих протеза, овча главо! Те са изкуствени. Впрочем не ти си околийският началник, та да даваш преценка за паспорта ми. С теб свърших и ще те питам само дали исправникът приема.
— Той е вътре. Влизай!
Чакалнята имаше три врати. През едната бе дошъл търговецът Фьодор Ломонов, през другата сега влезе при исправника, а третата водеше директно в двора.
— И все пак е той! — рече казакът на себе си. — Какво ли търси тук? Къде е пребивавал през всичките тези години?
Не му остана време да продължи размишленията си върху тази работа, понеже третата врата се отвори и влязоха три персони.
Най-отпред един нисък, тантурест юначага с коси монголски очи, изпъкнали ябълчни кости и огромен мечи калпак. Беше облечен изцяло в кожи. Върху кожуха бе пристегнал колана на тежък сарас, а в дясната ръка държеше здрав камшик за езда. Но у него те не изглеждаха кой знае колко опасни, понеже от безобидното му лице надзърташе едно дружелюбно носле, а около устата се ширеше усмивка, за която бе малко да се каже, че е добродушна.
Следваше го жена, издокарана също като него. И тя имаше камшик в ръката си. Само мечата гугла липсваше. Носеше гладко причесаната си коса спусната на две тънки плитки по гърба, две големи златни халки красяха ушите й, а на гърдите висеше тежка сребърна верижка. Лицето й, ако изобщо бе възможно, беше още по-добродушно от това на нейния мъж. А и беше по-дебела от него, така че с известен труд успя да се провре през отверстието на вратата Зад двамата крачеше едно момиче — израсло високо и съразмерно, в доста характерно облекло. Малките крака бяха обути във високи ботуши с връзки, изящно изработени от ощавена в червено кожа от корема на лос. Палтенцето не достигаше и коленете и бе съшито от кожухчетата на високо ценния сибирски собол[9].
Корсет от същата материя обгръщаше тънкия кръст. Дългите ръкави се разширяваха по ориенталски маниер при китките, а горе при рамото бяха цепнати. Златни аграфи свързваха свободно шлица и от блестящата тъмнота на кожуха просветваше изваяната бяла като сняг ръка.
Около грациозната шия трептяха блясъците на накит от четириъгълни златни плочки. В тежките черни коси бяха вплетени също такива златни пластини и сребърни верижки. По високото, красиво заоблено чело лежаха няколко низа златни монети, придържани от сребърни, украсени с диаманти топчета. Със скъпоценни камъни бе осеяна и дръжката на използваната при езда жилава пръчка, с която тя небрежно си играеше.