— В такъв случай трябва да бъде заловен! Заявявам ви, той наистина е тук.
— Какво? Как! — извика Сам, симулирайки удивление и скочи на сухите си сърповидни крачета.
— Значи би трябвало все пак да го познавате!
— Дори лично.
— Behold! Вие… вие…
Той спря по средата, пристъпи към Номер десет и сложи ръка на рамото му.
— Хер… хер Готфрид, ще имате ли добрината да бъдете откровен с мен…
— Защо не?
— …и да си признаете, че вие… да, да, вие сте онзи Готфрид фон Адлерхорст?
Номер десет забоде брада в гърдите и задиша тежко.
— Да, аз съм — каза най-сетне.
— Доста време му трябваше на това признание — изръмжа Сам Хокинс и обърса с излъскания кожен ръкав челото и носа си. — Аз още отначало имах усещането, че сте търсеният, макар да не приличате много на братята си.
После протегна във внезапен изблик на чувства десница на казака.
— Е, старият Сам отново завари капаните си пълни. Дайте си ръката, хер! Край на всичките ви беди.
— Ако бягството успее, да.
— Разбира се, че ще успее! Но по каква причина всъщност сте заточен тук?
— Затова по-късно! Сега ми се иска най-напред да науча нещо за близките си, не е трудно да го предположите. Та разкажете ми, но накратко и в най-общи щрихи! За някое по-обстойно изложение сега едва ли имаме време.
Дребният трапер не остави да му се казва за втори път. Той подхвана разказа си за странния кръговрат на събитията, започнал в Турция и завършващ тук в Сибир. Номер десет слушаше с дълбоко потресена душа. Дълго след като Сам бе свършил седя той смълчан до него, зареял замислено поглед в далечината.
— Не е ли достатъчно голяма дупката във въздуха, в която сте се заплеснал? — ухили се накрая Сам Хокинс. — Позволете ми скромната забележка, че аз съм все още тук, и много ми се ще да разбера как сте се озовал от Судан в Русия и после тук в Сибир.
Казакът се пробуди като от дълбок сън. Той потърка чело, сякаш трябваше със сила да се върне в настоящето.
— Имате право и ще научите всичко. До ден днешен аз живеех с убеждението, че съм единственият от семейството, на който се е паднал по-сносен жребий. От Суакин, където попаднах в ръцете на един роботърговец, бях отведен във Фашода. Моят господар възнамеряваше да ме изтъргува във вътрешността на Судан, където белите роби се ценяха много високо. Но още в първия ден на пребиваването ми във Фашода съдбата ми се промени. Завръщащият се от една изследователска експедиция край Горни Нил граф Василкович ме видя и бе обхванат от състрадание. За него — милионера, цената, която търговецът искаше, беше дреболия. Той я плати, без да свали и една пара, и ме отведе в Петербург. Там ми даде изискано възпитание и по-късно, тъй като не беше женен, ме осинови.
— Какво казаха за тая работа сродниците му?
— Не зная.
— Не направихте ли по-късно опит да се свържете и сближите с вуйчо си, лорд Линдсей?
— Това винаги е било съкровеното ми желание, ала баща ми — имам предвид граф Василкович — не го искаше. Тъй като той бе поел грижите по мен в ръцете си, наистина не се налагаше подобна необходимост. Всъщност сторих само едно, за да открия по някакъв начин, някъде някоя нишка, която да ме върне при безследно изчезналите — навсякъде, доколкото бе желателно, се наричах не Василкович, а Богумир Орьолчашча.
— В такъв случай лордът наистина няма как да е знаел нещо за спасението ви.
— Не. Също колкото малко понятие съм си имал аз, че брат ми Мартин се е запилял в Съединените щати. Та нали бях убеден, че близките ми са изчезнали и загинали във вътрешността на Африка. Моят настойник беше на същото мнение и ето как не предприехме никакви стъпки, които нали бездруго, както си мислехме, нямаше да ни доведат до никакъв резултат.
— Някак си не мога да вникна добре в тази представа. С други думи вие не сте държали сметка за Сам Хокинс, хи-хи-хи-хи!
— Граф Василкович желаеше да стана офицер и аз стигнах до чин капитан.
— Well.
— Преди три години предприехме с моя приемен баща едно пътешествие до Сибир, което щеше да завърши съдбоносно за нас.
— Кой ви придружаваше?
— Никой. Графът обичаше да пътува сам и с възможно най-малко багаж от съображение по-голямата свобода на движение. По тази причина при нас нямаше дори слуга.
— При това положение вашето безследно изчезване ми става по-разбираемо.
— На мен не. За мен цялата работа и до ден-днешен си остава загадка.
— И която Сам Хокинс навярно също ще разреши, ако не се лъжа.
— Бяхме пристигнали в малкото източно сибирско градче Улукутск, заслужаващо по-скоро квалификацията село и отседнахме в единствената странноприемница. На следващия ден се канехме да отидем на лов за соболи, ала не се стигна дотам, защото още в ранни зори бяхме вдигнати от леглото от казаци.