— И накъде е насочено пътуването им? — попита Готфрид.
— Към устието на Селенга, както разправил Номер осемдесет и четири на съдържателя.
— Чудесно! Натам води и моят път — възкликна живо Готфрид.
— Наистина ли? Та това би било най-добрата воля на Провидението. Дервишът познава ли ви?
— Не. Аз толкова съм се променил, че сигурно не ме е разпознал.
— Би било добре. Защото при това положение бихте могъл да попречите под някакъв претекст на онази ловна дружинка да напусне преждевременно бреговете на Селенга, та да заварим ние там с брат ви дервиша. За нас на първо време е най-важно да заловим този опасен човек.
— Кога ще дойдете?
— Веднага щом брат ви пристигне. Най-добре щеше да е да яздя още сега с вас, ала сме се уговорили да се чакаме тук.
— Надявам се, той скоро да дойде. Но как се каните после да ме намерите? Аз ще бъда наистина при втичането на Селенга в Байкалското езеро, ама това е толкова общо и несигурно обозначение на мястото, че е кажи-речи невъзможно да ме откриете.
Траперът остави да се чуе едно весело хихикане.
— Скъпи ми приятелю, вие си нямате представа за добрия нос на един стар трапер и поставяч на примки! Яздете си сега към езерото и се постарайте да се скриете! Сам Хокинс ще дойде след една седмица и съвсем сигурно ще ви намери. Впрочем вие също бихте могъл да допринесете за лесното откриване на следите ви. Необходимо е само да ни оставяте някакъв знак. Навсякъде, където спирате, и колкото често ви се струва подходящо, слагайте един върху друг два камъка, но без някой да ви забележи, и до тях трети по направление ездата ви… Иначе някакъв друг въпрос, мастър Десет?
— Не.
— В такъв случай потегляйте! След всичко, което днес сторихме и говорихме, нощта вече преваля. Скоро утрото ще засивее, а вие все пак трябва да имате достатъчна преднина пред евентуалните преследвачи.
— Сега вече не се страхувам от никакво преследване! Тейшът сигурно ни е подбрал два добри коня. Пък и бягството ми може би ще бъде доста късно открито. Едно-единствено обстоятелство ми навява опасения — аз съм без каквото и да е оръжие.
На въпроса на Сам в това отношение Карпала, която до този момент бе стояла скромно и мълчаливо настрани, обясни:
— Аз се погрижих за всичко. На седлото е окачена една добра пушка, а в кобурите има нож и муниции. Напреко на коня зад седлото са притегнати провизии за няколко дни.
— Ами че тогава вие сте снабден с всичко необходимо и можем да се сбогуваме, ако не се лъжа — рече Сам, смигвайки лукаво с малките си очички, защото си каза, че казакът сигурно с удоволствие би останал миг насаме с девойчето. — Та останете със здраве! Приятна езда и бъдете уверен, че скоро пак ще се видим. Но внимавайте с оня Ломонов, мнимият търговец от Оренбург! Той е не само брутален, ами и умен. За да го измамиш, се иска много нещо.
— Нямайте грижа! След като съм вече свободен не ме е страх от него!
— И още нещо, за което току-що се сетих. Какво ще кажете, ако ви попита какво ви води при него?
— Ще помисля по тоя въпрос.
— Е, бихте могъл например да сте изпратен да издирите местонахождението на някой избягал заточеник.
— Обяснението е добро. Ако твърдя това, то всеки ще е направо задължен да ми оказва всяка възможна подкрепа.
— Виждате, че един стар прериен ловец винаги има в готовност малко хитрост в джоба на жилетката си, хи-хи-хи-хи! Да можех да бъда край вас, хич нямаше да ви бера дерта. Довиждане!
Кискайки се, дребният трапер се измъкна с Дик и Уил. Готфрид фон Адлерхорст се загледа след тях, докато изчезнаха, после се обърна към Карпала.
— Кога ще дойдете при Байкалското езеро?
— Ще останем тук до края на събора. На драго сърце бих тръгнала по-рано, ала това би могло да направи впечатление. И бездруго ще ни подозират, че сме те подпомогнали в бягството.
— Надявам се, да не ви създадат неприятности. Много бих съжалявал.
— Ние не се страхуваме, а аз всячески ще се постарая да заблудя преследвачите.
— В такъв случай се радвам на часа, когато ще те срещна отново.
— Но това виждане ще бъде много кратко, защото веднага щом дойдем, неколцина от нашите хора ще те прехвърлят през границата. После ти ще тръгнеш кой знае накъде и никога няма да се върнеш.
Каза го с толкова скръбен тон, че той улови ръката й. Очите му блестяха с особена светлина.
— Ще се стремя да стигна до моята родина. Тя се казва Германия.
— Ти не си руснак?
— Не, германец. Но от ранно детство съм живял в Русия и ми викаха Богумир. Вкъщи ми казваха Готфрид.