Карпала се загледа натъжено пред себе си.
— Звучи ми чуждо. Но ти ще бъдеш щастлив, когато чуеш да те наричат отново така у дома. Тогава помежду ни ще лежи ширна, безмерна далечина.
— Болка ли ти причинява разлъката? — попита Готфрид тихо.
— Да, в цялото ми сърце. Ти си моят спасител… и… и аз… те ценя. Пръстенът, който ти дадох, есаулът ти отне. Сега нямаш дори спомен от мен.
— Ти също нямаш спомен от мен!
— О, напротив! Ти ми върна почти изгубения живот. А това не ли най-ценният дар? Аз с най-голямо удоволствие бих ти подарила друг пръстен, стига да знаех, че ще го приемеш. Бива ли?
— Да, но само при едно условие. — Той се взря дълбоко в очите й. — Поискай есаулът да ти върне онзи!
— Ще го сторя. Той ще ми го върне още днес. Няма право да носи пръстен, който съм била определила за друг. А сега вземи този!
Карпала измъкна един пръстен от пръста си и го подаде на Готфрид. Той го надяна и улови ръката й.
— Карпала, каквото и да става, аз свято ще пазя този спомен! Ти казваш, че често ще мислиш за мен, а аз те уверявам, че моите мисли ще бъдат постоянно при теб.
Тя въздъхна тихо.
— Така говориш сега. Аз живея в просторна, усамотена равнина — там нищо няма да ме смущава да мисля за теб. Ти обаче отиваш в страна, където всичко е различно оттук. Там много скоро няма да имаш време да си спомниш за Карпала и ще ме забравиш.
— Не, никога, Карпала!
— Ако родината ти не се намираше толкова далеч оттук… човек би могъл да насочи коня си някой ден натам!
— Ти би ли дошла?
— Съвсем сигурно. Колко дълго трябва да се язди, за да се стигне дотам?
— Месеци наред.
— Това е тъжно. Аз не мога да дойда при теб и ти не можеш да останеш при мен. Аз… най бих предпочела…
Карпала спря по средата. Думите прозвучаха, сякаш се бореше със сълзите си.
— Какво би предпочела?… Говори! — помоли той.
— Ако не бяха татко и майка, то…
— По-нататък… моля те, моля!
— …то най бих предпочела да тръгна с теб за родината ти.
Развълнуван, той сложи ръка зад тила й.
— Само да знаеш колко щастлив ме правиш с тези думи! — промълви.
— Радваш ли се наистина?
— Безкрайно!
— Остани тук, тогава аз ще стана… твоя жена!
— Аз съм беглец.
— Ще избягам с теб на някое място, където никой няма да ни намери.
— Мило момиче! Какво блаженство… и все пак… това е невъзможно!
— Защо?
— Защо би било неправда спрямо теб, ако пожелая да свържа цялото ти безметежно съществуване с живота на един обявен извън закона, който не бива да се показва пред никого. Постоянно биха ме мъчили горчиви упреци. По този начин бих разрушил красивото ти бъдеще, измамвайки същевременно надеждите на моите близки да се видим.
— Много ли са тези, които те чакат?
— Една сестра и двама братя. Не сме се виждали от години. Никой не знаеше нищо за другия и аз едва днес научих, че братята и сестра ми са се събрали отново и желаят да се върна в отечеството.
— В такъв случай не бива да ги караш да чакат! Аз също не бих желала да напусна родителите си. Как бих могла да искам при това положение да останеш при мен!
— Карпала! — изрече с мъка той. Но после се пребори с вълнението си. Както и да го въртеше и сучеше, едно съчетание с Карпала за нея винаги означаваше раздяла с родителите и родината и живот, изпълнен с вечно безпокойство и тревоги от преследване.
Пестниците му се свиха, а веждите смръщиха — не, друг път нямаше, освен да се откаже от любимата, ако не искаше да я направи нещастна.
— Трябва да се разделяме — каза той привидно безгрижно. — Но не завинаги. Ще се видим още веднъж. Моят придружител вече седи на седлото. Чака ме.
— Да, трябва да тръгваш. На изток небето вече започва да светлее. Довери се на водача си — той е мъж, на когото можеш да разчиташ!
— Как се казва?
— Гиза. Той се числи към най-храбрите и умни войни на нашето племе.
— Остани със здраве, любима моя Карпала!
Понечи да сложи крак на стремето, без да погледне още веднъж Карпала. Но тя го дръпна с непреодолима сила. Той сграбчи ръката й и я целуна — веднъж, втори път, после се метна на седлото.
— Довиждане!
Обърна коня си и препусна след Гиза.
— Довиждане, Богумир, скъпи… скъпи… Богумир!
Карпала извика думите високо, разпервайки ръце, остави ги сетне да се смъкнат и се загледа след него, доколкото позволяваше утринната дрезгавина.
Едва когато Номер десет се изгуби от погледа, Карпала препусна и оставяйки лагера зад себе си, подтикна животното към най-голяма бързина. Душевното вълнение трябваше да се уравновеси с порядъчно физическо натоварване, а за тази цел една дръзка езда бе най-подходящото.