Първите лъчи на слънцето миеха източния небосклон и се изстрелваха в пламтящи снопове над ширната равнина. Отсреща, откъм юг, приближаваха няколко малки точки. Карпала ги забеляза и се отклони в тази посока. Колкото по-близо стигаше до тях, толкова по-ясно виждаше, че това са две коли, които държаха направление в бърз тръс към Верхний Удинск. Предната беше тройка — впряг от три коня, от които средният, същевременно най-едрият и якият, носеше над главата си нещо като силно извит лък със закачено на него звънче. Втората кола беше лека кибитка с два коня.
В тройката седеше един господин. Кибитката беше натоварена с багаж, варден от слуга.
Колите трополяха непосредствено една след друга. В своето болезнено-щастливо настроение Карпала се реши на една лудория, каквато може да хрумне само на някоя тунгуска или бурятка. Тя смуши отново коня, яздейки под прав ъгъл към колите и се стрелна между първата и втората, макар дистанцията между тройката и конете на второто возило да възлизаше едва на метър.
После препусна навътре в равнината, докато вълните на възбудената й душевност започнаха да улягат. След около час насочи отново животното към града, така и не заподозря, че онзи, когото току-що бе срещнала, се беше намесил толкова съдбоносно в живота на нейния любим.
7. Дявола и баба му
Когато тройката стигна в града, пасажерът даде заповед на коларя да спре пред жилището на околийския началник. Там слезе.
— Тук ли живее околийският? — обърна се той грубо към един прислужник.
— Тъй вярно, бащице.
— Приема ли?
— Той сигурно още спи.
— Събуди го и ме отведи засега в канцеларията!
— Не бива да го правя. Трябва да изчакаш, докато стане. Ти без съмнение ще отседнеш в странноприемницата. Чакай там, аз ще те уведомя, когато си отспи!
— Той семейство има ли?
— Да. Жена — нашата майчица, и син — нашият есаул.
— Тогава сигурно ще може да се говори с есаула, а?
— Не. И той още спи.
— К черту! (По дяволите!) Та тук хърка цялата фамилия!
— Не. Майчицата е будна. Преди малко трябваше да й занеса чай.
— Доложи й за мен!
— Не бива.
— Аз ще ти кажа какво бива и какво не бива! Ако не се подчиниш на мига, ще те нашаря с камшика! Кажи на тази майчица, че граф Николай Поликев желае да й се представи и няма време да чака дълго за отговор!
Сега слугата се отдалечи тичешком. Графът влезе в постройката. Един бегъл поглед из коридора го осведоми къде да търси жилищните помещения. Неговата проницателност го водеше правилно — тъкмо стигна жилището, слугата излезе и тутакси се върна, за да доложи за него.
Жената на околийския стоеше в средата на стаята и го посрещна с дълбок поклон. Когато вдигна отново лице, погледът, който хвърли на пришелеца, не можеше да се нарече чак приятелски. Графът изобщо не поздрави. Той огледа жената остро и пронизващо, после по лицето му плъзна усмивка, чието значение бе трудно да се разгадае.
— Вие сте съпругата на околийския? — попита високомерно.
— На вашите услуги! — отговори тя леко разбунтувана срещу този надменен тон.
— Името ви?
— Рапнин.
— Сигурно по-рано в Иркутск?
— Действително.
— Къде е мъжът ви?
— Още спи.
— А синът?
— Също.
Графът разтегна подигравателно физиономия.
— Господата май си нанкат все дотолкова късно, а?
— Спят, докогато им е угодно! — тросна се жената.
— Нямам ни най-малко против. Намерението ми беше да си измоля гостоприемството ви за днес и утре заран да си хвана пак пътя, ала сега реших друго и смятам да поостана при вас за по-дълго.
По лицето на околийшата изумлението и яда си оспорваха първото място.
— Струва ми се, че за тая цел си има странноприемница. Вашият паспорт в правителствени сгради ли ви упълномощава да живеете? — попита тя оперено.
— Не. Правя го само вследствие на дългогодишна привичка.
— Ние също си имаме нашите привички. А да ги жертваме за един непознат, не сме задължени, господин графе.
— Не сте учтива, госпожа Рапнин!
— А вашето държане и претенциите ви са не само неучтиви, но и нещо много повече! — кипна жената.
— Няма да ви се разсърдя за грубото изявление. Вашите възгледи не са меродавни за мен.
— Аз ви наричам граф и настоявам в замяна да се обръщате към мен с титлата ми. Впрочем вие даже не сте се легитимирал.
— Вие също толкова малко като госпожа Рапнин!
— При мен това не се нуждае от удостоверяване. Ние си живеем тук. А вие сте непознат. Лесно е да се представите за граф, пък същевременно да сте нещо съвсем друго.