Това, види се, бе правилният метод подход да му се вдъхне уважение.
— Прощавай, бащице! — избълва лейтенантът сащисан. Той си припомни предишното държане на Сам, особено «пиенето на кафе и играта на карти в Царское село».
— Не знаех, че генералният наместник ви е приятел — прибави той.
— И без това съображение бихте могъл да бъдете учтив! — скастри го Сам, привидно все още оскърбен. — Искаме да отидем при околийския.
— Няма да го сварите вкъщи, той е изчезнал. Трябва първо да го потърсим.
— Тогава ще отидем при сина му, ротмистърът…
— Той също е изчезнал — прекъсна го лейтенантът сервилно.
— И вие нямате понятие къде?
— Не.
— Е, това вече ние ще постигнем. Един чужденец понякога по-лесно успява, отколкото някой местен… Ами що за типове са ония двамата там, дето стърчат вкочанено, гаче ли са глътнали бастун?
— Постове са.
— Тогава те може би ще знаят накъде са се отправили двамата. Та нали много добре могат да виждат дотук.
— Аз вече ги разпитвах. Не знаях нищо.
— Сигурно не сте ги разпитвал както трябва. Едно време бях съдебен президент и се научих така да поставям въпросите, че желаните отговори задължително да последват, хи-хи-хи-хи!
— В такъв случай Ваша милост може би ще има добрината да ми помогне в един повторен разпит! — помоли лейтенантът. Дълбокото му уважение към малкия бе страхотно нараснало. Той пропусна тримата да тръгнат напред и закрачи почтително след тях.
Сам се изтъпанчи надуто пред постовете.
— Скъпи ми синчета! Знаете ли къде се е дянал господин есаулът?
— Не, господине — отвърна единият.
— Ами кой пък ви курдиса тук?
— Нашият бащица, есаулът.
— Значи все пак сте го видели. И кога беше тая работа?
— Около полунощ.
— Той сам ли беше?
— Не, нашият бащица, околийският, беше с него.
— Какво диреха те насам?
— Това не знаем.
— Но все пак трябва нещо да са казали…Впрочем я покажи! Куртката ти има куп следи от камшик. Ти си ял пердаха. Че от кого пък?
— От бащицата, есаулът.
— Било е много любезно от негова страна. Защо остави той кнута да заговори?
— Заради жабата.
— Ребята, така доникъде няма да я докараме. Та аз трябва всяка дума с ченгел да ви мъкна от устата, а това изисква време и търпение. Я разкажете какво се е случило!
С тези думи Сам Хокинс измъкна от пояса камшика, който тук носеше като атрибут на своята мъжественост, за да придаде с този жест тежест на подканата си.
— И тъй, каква беше тая работа с жабата?
— Тя искаше да ни покаже съкровището.
— Съкровище? То комай е трябвало да лежи на това място и когато сте поискали да го изровите, са довтасали двамата бащици, а?
— Да, така беше. После младият бащица ни заповяда да не напускаме мястото си, преди да се е върнал.
— Ами че тогава трябва да знаете посоката, в която двамата са щукнали. Че не се ли зазяпахте след тях?
— Не. Първо, беше много тъмно, и второ, трябваше да останем точно в същото положение, в което бяхме стояли.
Тук Сам повече не можа да се стърпи — избухна в гръмък кикот. Глуповатите физиономии на двамата казаци, немного по-умната на лейтенанта и цялата ситуация бяха така комични, че нямаше как да остане сериозен. Двамата наподобяваха някакви машини, застинали неподвижно точно така, както са били спрени. Бяха стояли с гръб към ареста, когато ротмистърът и баща му ги бяха напуснали, и тъй като им бе заповядано да останат тук, бяха изтраяли цялата нощ като забучени, без да се помръднат, без да се обърнат и следователно не бяха забелязали, че началниците са се качили в постройката.
Междувременно на плаца пред затвора се бяха насъбрали много хора — повечето казаци, образували любопитно един кръг около малката група.
— Значи не знаете накъде са духнали бащиците? — продължи Сам. — Е, човек не излиза посред нощ на разходка, това е от ясно по-ясно. Те трябва да са преследвали някаква цел, когато са минавали край вас… Вие тук само за да изровите съкровището ли бяхте?
— Не, трябваше да стоим на пост пред ареста.
— Ареста? Къде се намира той?
Въпросът беше отправен към лейтенанта.
— Точно тук! — отговори онзи, махайки с ръка към мизерната наколна постройка.
— А-ха-а-а! Сигурно са искали да се качат в ареста. Има ли някой вътре?
— Казак Номер десет.
— В такъв случай те са искали да се убедят в присъствието му. Сега май нищо друго не ви остава, господин лейтенант, освен да се поразходите дотам и да хвърлите едно око дали всичко е наред. Може пък нещо да е сполетяло господата. При това положение ваш дълг е да им помогнете.