Така стигна до групата, образувана от неколцина офицери, граф Поликев, който междувременно се бе присъединил незабелязано, лейтенанта и тримата прерийни ловци.
Пот изби по челото на стария пастир. Той сне калпак да му изстине черепа, наложи го отново и закрачи полека към стълбата.
Изкачи колебливо първото стъпало и мина доста време, преди да постави нога на второто.
Очите му сега се намираха на едно ниво с долния контур на вратата. Той издигна заклинателната книга, за да я покаже на Лукавия.
— Виждаш ли това магическо писание? — попита. Отговори му хрипливо стенание.
— То е моята закрила и защита. Хич да не си мислиш, че можеш нещо да ми увредиш, докато нося със себе си тази книга!
Отвътре се изгрухтя нещо като съгласие. Това дотолкоз го окуражи, че той се качи едно стъпала по-високо и сега можеше да надникне във вътрешността на помещението. Но едва видял двете фигури, изтърва книгата със силен врясък.
— Помогнете ми, ангели небесни, помогнете!
Той се хързулна от стълбата, приземявайки се с разкрачени крака и с ясно доловимо тупване настани седалище на майката-земя. Ала бързо се съвзе, вдигна книжчицата си и със силен глас започна храбро да изрича заклинателните формули.
Присъстващата тълпа слушаше с религиозна боязън.
— Излез! — повели той накрая предпазливо се отдръпна известно разстояние назад.
Само че нито Дявола, нито баба му се появиха.
— Заповядвам ти, излез! — повтори заклинанието. Но и тази подкана остана безрезултатна.
— За трети и последен път ти заповядвам, из… — и заповедта му премина в крясък: — О, Небеса! Той се подчини! Той идва!…
Двамата затворници бяха оставили зад гърба си ужасна нощ. С настъпването на деня се надяваха да бъдат освободени от своето положение, но напразно. Чак по-късно чуха да приближават хора, които отвориха вратата, ала отново изчезнаха, без да доведат помощ.
Ротмистърът бе овладян от страшен бяс. Той отново и отново дърпаше и теглеше въжетата, додето се разхлабиха.
Точно в този момент надзърна прогонвачът на дяволи и от страх се изтърси от стълбата. Гневът на ротмистъра се покачи кажи-речи до безумие. Той заопъва и задърпа с всички сили и… успя — поне едната си ръка все пак бе освободил.
Първата му работа сега бе да измъкне запушалката от устата, за да може свободно да диша, смъкна превръзката от очите и е подновени от свежия въздух сили освободи и другата ръка. Сега не бе трудно да се отстранят останалите въжета.
То протегна и опъна изтръпналите от вървите крайници. Едно шумно изпъшкване му напомни за баща му и той се зае да му измъкне кълчищата от устата и да го освобождава.
— Най-сетне, най-сетне! — изохка исправникът.
— Почти бях на път да се задуша!
— Ела! — каза рязко ротмистърът и пристъпи няколко крачки напред да надникне навън, ала отскочи стъписай.
— Всички милион дяволи! Цялото население на града и палатковото село чака там вън!… Ха, а там стоят офицерите редом с тримата проклети чужденци и…още един се мотае там, който ми се струва познат! К черту! Възможно ли е? Погледни господина, дето тъкмо говори с лейтенанта! Познаваш ли го?
— Графът! — пророни околийският ужасен.
— Да-а, Поликев е. Той не бива да ни види в това положение!
— Невъзможно!
— Ама как да се махнем? През тая тълпа? А никой от сволочите няма да се разкара, преди да е разбрал кои сме.
— В такъв случай по-добре да си останем тук — посъветва старият, — докато… ах, смахнатият Бибиков!
— Тоя пък какво иска? — изруга ротмистърът. — Прави кръстове. По дяволите! Смятат ни за зли духове.
— Не ще и съмнение. Канят се да ни заклеват… ама тия тъпаци са направо невъзможни! Най-подир ще излезе, че за тези хора сме и още живи дяволи.
— Та ние досущ на такива мязаме. Тук ми теква една идея. Ако вземем, че се смъкнем сега вън и се врежем право в навалицата, всичко живо ще драсне!
— То комай нищо друго и не ни остава — реши исправникът. — А веднъж да се доберем отсреща вкъщи, вече ще можем да баламосаме людете.
— Значи напред! Не забравяй мундира и калпака! Не е необходимо някой да знае кои са били дяволите.
Ротмистърът пристъпи напред и баща му го последва.
Двамата вярваха, че по време на наблюденията, които току-що бяха провели, не са били забелязани. Само че те не познаваха хитрата лисица Сам Хокинс. Той много добре беше видял лицата им през процепа на вратата и доловил шепота. Да, провървя му даже няколко думи да разбере. Защото ротмистърът във възбудата си от неочакваната поява на графа бе станал по-шумен, отколкото искаше и тогава Сам съвсем ясно бе чул името Поликев. На първо време той се вцепени от изумление. Значи очакваният с такъв копнеж вече беше тук? Но къде? Сам се огледа и очите му се приковаха към мъжа, който с привидно небрежна стойка следеше край офицерите хода на събитията. Беше със стройна, средна на ръст фигура, бледото му безизразно лице бе засенчено от гъсти, тъмни мустаци, силно развитата брадичка даваше да се заключи за безогледност и силна воля.