Сам се обърна тихо към другарите си:
— Я погледнете, ама да не бие на очи, типа там до офицерите!
Дик и Уил се отзоваха на подканата.
— Well, и какво? — попита Дик Стоун.
— Той е нашият човек, ако не се лъжа.
— Кой човек? Не го познавам.
— Не се и съмнявам, хи-хи-хи-хи! И аз сега го виждам за пръв път. Това е граф Поликев.
— Egad! Откъде претендираш да го знаеш?
— Дявола в оная дупка там назова името му. Или пък беше баба му! Не зная точно.
— Ами че тогава той е в ръцете ни!… Дали само си чул правилно? — намеси се Уил Паркър.
— Сам Хокинс винаги чува правилно, ако не се лъжа.
— Какво да правим? Да го заговорим ли?
— Ти си и ще си останеш един непоправим грийнхорн, Уил! Това би било най-голямата глупост, която бихме могли да захванем. Не, другояче трябва да се сложи юздата на мустанга.
— Как?
— Само остави Сам Хокинс да действа! Смятам, че театрото скоро ще се започне. Залагам си скалпа, че двамата синковци ще изскочат навън. Тогава всичко живо ще си плюе напетите. Аз още сегичка ще запраша към сградата на управлението. Комедията ще завърши там, а на мен ми се ще да изгледам финала. И тъй, изпарявам се.
Точно когато старият пастир Бибиков се посъвзе след изтърсването си и повели на Дявола да се покаже, Сам се измъкна покрай скупчената тълпа и побърза към административната сграда. И понеже никой не му обърна внимание, стигна незабелязано до целта си.
Ако предположението му беше правилно, че двата дявола ще изскочат от пожарната, то следваше да се очаква, че те ще изтърчат в жилището си и ще заключат врата след себе си, та да не може да нахлуе някой неканен. Значи първата му задача бе да намери в къщата някое местенце, където да бъде подсигурен срещу откриване.
8. Сред «почтени люде»
В Управлението Сам Хокинс се огледа. Отдясно намери една врата, на която се четеше думата «Зимник».
В този миг вън се надигна ужасяващ вой.
— Аха! — подхили се той. — Вече идат. Нямам време да се оглеждам за друго скривалище. Хайде в зимника!
Ключът бе пъхнат в ключалката. Той отвори бързо, шмугна се вътре и спря на първото стъпало да огледа заключалката. Тя представляваше само едно желязно резе, задвижвано напред-назад от ключа, така че човек можеше да си отвори и отвътре. Сам тикна резето и се ослуша.
Данданията, изглежда, приближаваше. Но същевременно чу бързи крачки, пътната врата се отвори с тласък, а сетне долови запъхтян глас:
— Заключи добре! Никой не бива да влезе!
След това изскриптя резе и един друг глас отговори:
— Ама и в стаята не можем да отидем в това одеяние! Прислугата не трябва да ни види.
Прозвуча нещо като потиснато проклятие.
— Имаш право. Налага се да повикаме майка ти.
Веднага след това екна през цялата къща:
— Наталия, Наталия! Отговори женски глас:
— Какво има?
— Поразтичай се!… Аз съм. Но иначе друг да не идва!
— Веднага, ей сегичка!
Въпреки олелията, която все още се носеше из града, Сам чу припрени стъпки. Поел е слуха му бе пронизан от ужасен писък.
— Вси светии!… Дявола!
— Глупости! Това сме ние. Иван и аз.
— Прави Боже!… Вие? Че какво пък ви се е случило?
— По-късно ще научиш. Така не можем да се покажем и трябва да влезем в зимника.
— Елате в жилището!
— Катрана можем да изчистим само с газ или терпентин, а тези неща са долу. Донеси ни два тоалета, вода и свещ! Старите ни дрехи са изпоплескани. Ще хвърлим мундирите тук в ъгъла… Хем да не пуснеш някого в къщата!
— И граф Поликев ли? Той се нагнезди вкъщи и пита за вас.
— Сатаната дано го отнесе!
— Каква пък работа имате с него?
— Никаква. Ама знаеш ли, по-добре ще е да бъдеш учтива с него и да го пуснеш да влезе. Само че не пък при нас в избата!… Значи свещ, вода и костюми! Бързо! Ще чакаме тук!
— Идвам веднага!
Околийшата побърза да се отдалечи.
«По дяволите! — помисли. Хубавичко се насадих тук на пачи яйца! Какво да правя? Е, може пък да е за добре. Трябва да продължа надолу. Голям късмет, че ония ще чакат горе, докато лейди се върне.» Той заслиза пипнешком по избените стъпала и долу запали няколко клечки кибрит да се огледа.