Зимникът беше малък. Съдържаше известен брой бурета с различна големина, няколко други предмета и отпред, срещу вратата, един дървен стелаж с бутилки вино.
Стилажът не бе сложен непосредствено до зида, а напреко пред ъгъла, където Сам откри едно буренце.
— Там вътре! — промърмори той. — По-добре от това хич не може и да се уреди, ако не се лъжа.
Промъкна се в ъгъла, позатруднен наистина от старата си пушка Лиди, от която само в краен случай се разделяше. Седна доволен на малкото буре. Там не можеше да бъде забелязан, освен ако някой не пропълзеше в ъгъла, за да извади бурето.
Едва се бе натъкмил и горе вратата се отвори — слязоха околийският и есаулът, последвани от стопанката. В ръцете си тя държеше поисканите дрехи, докато двамата мъже носеха свещ и стомна свода.
Свещта сложиха в една ниша, а стомната — на земята.
— Какво, за Бога, сте направили? Та това е ужасно! — изплака жената.
— Мълчи! — изръмжа исправникът. — Достатъчно рано ще го узнаеш.
— Къде се бяхте дянали от вчера насам?
— Не питай! По-добре върви горе и се погрижи да не бъдем обезпокоявани. Марш!
Жената изкачи безропотно стълбите и заключи вратата. С проклятия и ругатни двамата накатраносани се заеха веднага с почистването си.
Жената сега слезе пак, носейки няколко пешкира.
— Пред къщата се е насъбрал много народ — оплака се тя. — Какво да правя, за Бога? Всичко живо крещи, че Дявола бил при нас! А оня граф Поликев лумка по вратата и напира да влезе!
— Отвори му! Но при нас в никой случай не бива да дойде!
Жената побърза да се качи и отвори пътната врата. Графът влезе, изблъска назад другите, които опитаха да нахълтат заедно с него и зарези пак вратата.
— Къде е мъжът ви? — попита.
— Не знам — отговори тя.
— А синът ви?
— И това не мога да кажа.
В усмивката му пролича превъзходство и подигравка.
— Мислите, че и аз съм така глупав, като вашите якути и ханти? Кажете поне къде се смушиха двата дявола?
Графът през цялото това време продължаваше да крачи, а жената на околийския го следваше силно смутена. На минаване край вратата на зимника той спря и подуши въздуха.
— Я гледай!… Как великолепно ухае само на катран и газ! Къде се намират двамата господа?
— В стаите си.
— Тъй ли?…Хм-м!
Той я изгледа остро и когато тя сведе поглед, обърна рязко ключа на избената врата и съгледа в дълбочината светлината от свещта, откъдето се донасяха приглушени гласове.
— Кой е там долу? — попита той шепнешком жената.
— Това е…това е…
— Това са дяволите! Нали?
Тя вече не намираше изход.
— Да — отговори насила.
— Добре! Сега можете да си вървите! Ще сляза сам долу.
Графът издърпа ключа, пъхна го в джоба и избута назад жената. Стъпи на избените стълби, заключи вратата след себе си и се запромъква тихо по стъпалата надолу. Сега чу какво си говореха двамата, които си нямаха понятие, че са подслушвани.
— Винаги, когато Поликев се появи, ни се случва някоя беда — тъкмо тътнеше околийският. — Още дошъл не дошъл в града и вече бяхме катраносани.
— Как ми се ще да беше попаднал на наше място в пожарната! — изруга есаулът.
— Какво ли може да иска днеска от нас?
— Бездруго ще го узнаеш. Той няма да прави тайни от тая работа. Ние сме зависими от неговата милост. Де да знаех само някое средство да се отървем веднъж завинаги от него, без значение дали малко отрова, или барут за един хубав изстрел.
— Това наистина би било най-доброто. Ама той е твърде голям хитрец, за да можем да му сторим нещо. Ако аз… е, така или иначе ще чуя какво иска. Поиска ли прекалено, ще вкуси мухоморката.
Сибирските народи ползват под различна форма мухоморката като стимулиращо и наркотично средство. Те умеят да приготвят от нея и едно средство, причиняващо бавна, но сигурна смърт. За него намекваше исправникът. И той ужасно се изплаши, когато откъм стълбите сега прозвуча въпросът:
— А дали и той ще е толкоз глупав да плюска от мухоморките ви?
Поликев тръгна от последното стъпало към двамата.
— Графът! — заекна околийският.
— Да, аз съм. Вие двамата сте големи мерзавци, но къде-къде по-големи дураци. На човек му иде сълзи да зарони от състрадание към вас. И в каква пък каша сте се набъркали, слабоумни сволочи?
Околийският и ротмистърът тъкмо бяха започнали с обличането и навличаха ризите. Затова толкова по-чудато впечатление направи гневът на ротмистъра. Той сви юмруци, като пристъпваше напред-назад с боси крака.