— Господине, кой ви дава правото да ни оскърбявате по такъв начин? Аз съм руски царски офицер, а баща ми е околийски началник!
Поликев силно се изсмя.
— Моето дълбоко уважение, господин есаул! Но кой ви направи това, което сте?
— Царят!
— Царят? Ба, царят точно за вас ще го е грижа!
— Господине!
— Я да не спорим!… На граф Поликев трябва да благодарите за тая работа и на никой друг. Струва ми се, че се познаваме твърде добре, за да не знаем къде сме. Нека по-добре се настаним удобно и да поговорим разумно!
При тези думи той седна на едно от буретата.
— Можем да го сторим и горе — изръмжа околийският.
— Нали виждате, че не съм в състояние да провеждам съвещания.
— О, я не се превземай! Желая да остана тук, защото, първо, тук няма кой да ни види и второ, харесва ми въздухът. Аз обичам миризмата на газ и ви завиждам на щастието, дето можете да си позволите да се плискате с тази приятна течност!
Околийският подскочи вбесен; изгуби с мъка съдържаното самообладание.
— Не сме тук наистина, за да служим за мишена на пошлите ви каламбури! В крайна сметка и най-голямата фамилиарност стига до определена граница!
— Ой, ой! — подигра се Поликев. — Само не забравяйте кои сте и какви сте!
Той скочи от бурето и застана в заплашителна поза пред разгневения мъж.
— По дяволите! — изкрещя околийският и захвърли раздразнено панталона, който тъкмо се канеше да обуе.
— Ние сме…
— …измамници! — довърши графът.
Гласът на околийският из един път отъня.
— Ние ще…
— Нищо няма да сторите! — отряза му грубо Поликев думата. — Даже не ви е известен някой си Салтиков?
Двамата накатраносани се свиха като под камшичен удар. Но още един се ослуша слисан — Сам Хокинс. Салтиков! Та това беше името, под което са били арестувани граф Василкович и Готфрид фон Адлерхорст.
— Или не, не се изразих правилно — продължи Поликев несмутимо. — Били двама Салтикови — баща и син, търсени за разни престъпления. Само че те намерили някакъв приятел; благодетел, който ги спасил.
— Господине! — избълва околийският дрезгаво.
— Господин графе! — прекъсна го ротмистърът.
Но Поликев не се остави да го смутят. Той се наслаждаваше на физиономиите им, в които се бореха ярост и страх.
— Аха! — изхили се той. — Вече засвирихте в друга тоналност! Аз казах: благодетел, който ги спасил, като се погрижил да ги снабди с легитимации на името Рапнин. Така двамата отърваха не само доживотното заточение, ами и благодарение на връзките и ходатайството ми стигнаха до око…
— Никога не можете да го докажете!
— Наистина ли? А-а, сега ви разбирам! Мислите, че с течение на времето съм забравил или затрил документа? В такъв случай зле ме познавате! За мен този документ е толкова важен, че никога няма да го изпусна от ръката си. Аз и сега го нося в себе си, верни друзя!
Графът потупа джоба от лявата страна на гърдите. Очите на околийския заискриха.
— Кой ще го повярва! — процеди той.
Бавно, без бързане измъкна Поликев един двуцевен пистолет и запъна двете петлета.
— Познавате ме и знаете, че в такива неща държа на думата. Ще ви покажа хартийката отдалеч. Но направите ли и най-малкото движение да ми я изтръгнете, ще ви изпозастрелям.
— Татко! — предупреди ротмистърът. — Никаква сила! Той наистина ще стреля!
— Хич и през ум не ми минава да му отнемам хартишката! Та тя отдавна няма никаква стойност и вече нищо не може да ни навреди.
— Нима? — присмя се графът. — Е, хвърлете й едно око тогава!
Той извади един сгънат лист и пристъпи към горящата свещ. Пистолетът му бе насочен, готов за стрелба. Можеше да излая срещу бащата и сина, преди да са го приближили и с три крачки.
— Ето го документът, в който потвърждавате, че всъщност се казвате Салтикови. Слушайте!
Той разгърна хартията и зачете с подигравателно приповдигнат глас:
По искане на граф Николай Поликев удостоверявам, че аз съм Василий Салтиков, осъден със своя син Иван на доживотно заточение и лов на соболи. Документите ни, издадени на името Рапнин, са фалшиви.
Той сгъна отново документа, пъхна го обратно в джоба и се поклони насмешливо.
— Доволни?
Околийският се изсмя грубо.
— С тези драсканици нямате ни най-малка власт над нас, господин графе!
— Празни приказки! — каза Поликев презрително.
— Можа да ви го докажа.
— Много съм любопитен.