— Е, кой написа и подписа признанието?
— Вие самият, друже.
— Кой състави текста?
— Вие!
— Да, аз, господин графе! Пък и щяхте да извършите голяма глупост, ако го бяхте подбрал сам. Ама бяхте и също толкова глупав да се съгласите с моето съставителство.
— Как тъй?
— Началните думи гласят: «По искане на граф Поликев». Това встъпление аз записах с добра пресметливост. Щом като изповядвам миналото си «по ваше искане», значи то би трябвало да ви е известно. Сиреч вие сте мой съучастник.
Графът се заигра с пистолета.
— Карай нататък! — захили се той, ала физиономията му ясно отрази смущение.
— Вие сте надхитрен, господин графе! Аз мога да прецакам всичките ви козове.
— Наистина ли си го въобразявате?
— За мен това е неоспорима сигурност. Защо впрочем ме снабдихте с документи на името Рапнин?
— От състрадание!
— Брей, че самарянска душа сте бил!
— Ами защо иначе? Само за да ви спася.
— Случайно да ви е познат някой си граф Василкович?
— Това хич не ви засяга!
— Може би все пак. Властите го арестували заедно със сина му по ваше разпореждане и двамата били представени за избягалите Салтикови. Старият трябвало да хване лесовете вместо мен, а синът му бил тикнат при казаците.
— И? — процеди през зъби Поликев.
— Останалото е от просто по-просто, драги ми господин графе! След като двамата графове Василкович са били арестувани вместо нас, то ние естествено е трябвало да получим други имена. И само по тая причина ни донесохте издадените на името Рапнин документи. Вие сте преследвал единствено собствените си цели, цели, които със сигурност ще бъдат разкрити, ако поискате да ни навредите с «признанието». Мисля, че сме квит!
Сам Хокинс остреше уши в скривалището си. Ето че получи желаното обяснение, без да се е наложило при това пръста си да мръдне. Вярно, езиковите му познания не достигаха да разбере всяка дума от този важен разговор, ала смисъла бе схванал напълно. Когато Поликев прочете гласно документа, той едва се сдържа да не изскочи от ъгъла си и да го обсеби. Тази хартия трябваше да дойде в ръцете му, та каквото и ще да костваше това. Тя съдържаше ключа, разкриващ цялата тайна.
— Лъжете се — отвърна Поликев невъзмутимо. — Та аз можех да представя графа за кой да е друг престъпник. Но избрах тъкмо вас двамата, понеже…е, понеже изпитах съчувствие към вас.
— Грандиозно! Само че ми се ще това… съчувствие да свърши. За двете страни при всички случаи е препоръчително повече да не се познаваме.
Поликев сви рамене.
— За съжаление не мога да ви сторя услугата.
— И защо пък?
— Защото още имам нужда от вас.
— Като инструмент за вашите планове? Ние сме вече непричьом!
Междувременно баща и син бяха облекли костюмите си. Вярно, че още смърдяха на газ, но от нощното приключение иначе нищо не им личеше.
Графът, изглежда, бе станал неуверен. Той съзираше опасността двамата Рапнини да му се изплъзнат из ръцете и реши да бъде предпазлив.
Седна мълком пак на бурето и се умисли, скръстил ръце на гърдите.
— Е, ще бъда искрен с вас — каза след къс размисъл.
— Можем и в мир да се разделим.
— Това би било за всички ни най-доброто. Необходимо е само да ни връчите документа.
— Тъй да бъде. Готов съм да го сторя при определени условия.
— Какви условия?
— Търся граф Василкович и сина му. Трябва, в случай че са още живи, непременно да се добера до тях.
— Защо?
— Това, разбира се, може да ви е безразлично.
— Не, никак даже! Ще е по умно от ваша страна, ако бъдете откровен с нас. Може би сме в състояние да ви дадем някаква информация, с чиято помощ по-лесно да откриете търсените.
— Добре де, аз трябва непременно да говоря с тях двамата.
Околийският измери остро графа.
— И това е всичко?
— Да. Какво друго иначе ще възнамерявам?
Околийският изкриви насмешливо уста.
— Не ни ги разправяйте тия! За толкова глупави ли ни смятате, че да се задоволим с това обяснение?
— Друго не мога да ви дам.
— По-добре кажете, че не искате! Познавам ви и съм убеден, че се касае за нещо съвсем друго.
— В такъв случай знаете повече от мен.
— Подозирам какво искате и ще ви го кажа. — Той пристъпи към графа. — Приберете си спокойно пищовчето!
— Не мисля. При нашето добросърдечно приятелство…
— Е, тогава няма да мога да ви го нашепна в ухото и ще трябва да го кажа гласно: Вие искате да ги убиете!
Поликев отскочи назад, сякаш го бе клъвнала змия.
— Вие сте откачил!
— Прозирам ви! Вие вече не чувствате сигурно присвоеното по нечестен начин наследство. Невероятно е наистина, но би могло все пак да стане така, че Василкович и синът да намерят отново пътя към свободата. Тогава бихте бил изгубен. Това е, което искате да предотвратите и по тая причина двамата трябва веднъж завинаги да изчезнат.