— Повтарям, вие сте откачил!
— Смешно! Искате и себе си, и нас да кандардисате. Можете да си спестите усилията. Не желая да прониквам в тайните ви. В такъв случай обаче ще гледам на този разговор като свършен.
Той даде вид, като че се готви да си върви. Само че това никак не се връзваше с плановете на графа. Той улови стария за ръката и го дръпна.
— Не хуквайте, де! Нека поговорим! Каква ще ви е ползата, ако ми откажете информацията?
— Изразявате се погрешно. Не ние, а вие ще имате полза, по-точно изгода, ако ви разкрия местонахождението на графа.
— Разкриете? Нима знаете къде се е потулил?
— Да.
— Виждал ли сте го?
— Да. Нека направим честна трампа: стока за стока! Документът срещу известието къде се намира графът! Ако се споразумеем веднага, ще можете след два дни да го настигнете.
— Добре. Кажете каквото трябва да знаем и ви връщам хартийката Той измъкна пак «признанието» от джоба и го поднесе към околийския, ала остана немалко учуден, когато онзи направи жест на отбрана.
— Още не сме стигнали толкова далеч!
— И защо?
— Толкова евтино не продавам съобщението си.
— Евтино?
— Да, евтино. От моето съобщение ви зависи всичко, притежанието на цялото огромно състояние… а за вас то все струва няколко рубли.
— Значи искате пари?
— Разбира се.
— Готов съм. За колко претендирате?
— При пет хиляди рубляшки нещата могат да се пообмислят.
— Дявол ви взел! Пет хи…
— Нито копейка по-малко!
— Вие сте наистина един закоравял мошеник.
— Благодаря!
— И знаете ли пък със сигурност, че за няколко дена действително ще стигна до графа?
— Съвсем сигурно!
— Топ! Ето хартишката! След завръщането ми ще получите парите.
— Не, драги ми графе, това би било спогодба на юнашко доверие. А не можете да очаквате вяра, когато си имате работа с мошеници. Две каймета сега, останалите три по-късно!
— Нека е на вашето. Но в замяна искам повече от вас. Трябва да ми кажете къде мога да намеря сина на граф Василкович.
— За такова нещо досега не е ставало дума. Ама от мен да мине, ще научите и това. Хайде, плащайте, моля!
— Първо «стоката», после мангизите! — надсмя се Поликев.
— Добре. Старият граф, сега собольник Номер осемдесет и четири, до вчера беше на тукашния пазар и се цани към една ловна дружинка, основана от някой си Фьодор Ломонов от Оренбург.
— Накъде се насочи дружинката?
— Към устието на Селенга. Оттук се стига до местността за два дни.
— Ще се застоят ли людете там?
— При всички случаи ще трябва да си дадат там един ден почивка.
— При това положение ще ги последвам веднага. Можете ли да ми подсигурите бодри коне?
— Ако заплатите добре, да.
— Няма да се скъпя. Но без конвой човек не може да пътува по тези места.
— Ще ви дам десет казака и един водач, на чиито познания за местността можете да разчитате.
— Кога мога да потегля?
— Още след час, ако желаете.
— Превосходно! (Превъзходно!) А сега второто известие! Къде се намира синът на графа?
— Тише! (По-тихо, полечка!) Толкова бързо тези работи не стават. Аз ви сторих волята и назовах местонахождението на графа… сега искам документа и денгите!
— Добре де, добре! На, взимайте!
Околийският провери внимателно документа и двете хиляди рубли, които Поликев му даде и натика всичко заедно в страничния джоб на куртката.
— И тъй, къде е другият? — настоя Поликев.
— Той е казак Номер десет и се намира в околностите на Верхний Удинск.
— Много добре! За мен, разбира се, е най-важно да се срещна със стария, но също така и от голямо значение да знам къде мога да търся сина му.
— Чак толкова проста работата всъщност не е.
— Как така?
— Номер десет трябва да се намира наистина наблизо, ала точното му местонахождение не ми е известно — снощи той е избягал.
— К черту! (По дяволите!)
— Само не веднага за рогата! — захили се околийският. — Синковецът няма да ни се изплъзне.
— Сигурен ли сте в нещата си? Хубава историйка би се получила, ако един ден тоя някогашен Орьолчашча и сетнешен Василкович вземе, че изникне в Петербург! Май по-добре навремето да бях…
— Е?
— Нищо!
— Разбирам. Но не се безпокойте! Беглецът няма да стигне далеч. Само ме оставете да действам!