— Взел ли сте вече мерки за преследването му?
— Още не.
— Дурак! (Глупак!) Защо не?
— Моля, без оскърбления повече!… Досега не съм имал възможност да го сторя. Та нали бягството му едва наскоро стана известно.
— Заловете го, а аз драговолно ви определям една награда от десет хиляди рубли!
— Е, това се казва дума, В замяна аз ще пусна в ход всички средства и трябва Дявола да се набърка, за да не го пипнем в късо време. Веднага ще дам разпорежданията си.
— Очаквам го. И без това изгубихте вече твърде много време.
— Всичко е свързано с тоя проклет Номер десет.
— Нима?
Околийският започна да разправя накратко нощното приключение, ала още не бе стигнал до края и светлината угасна. Мъжете не бяха обърнали внимание, че свещта постепенно бе догоряла.
— Черт возьми! (Дязол го взел!) — изруга графът. — Ето че си седим блажено в мрака!
— Ничего. (Няма значение.) И в тъмното ще си намерим пътя. Елате!
Никое обстоятелство не можеше да е така благоприятно за Сам Хокинс, както угасването на свещта. Той гореше от желание да се докопа до важния документ. Вече бе размислял как най-добре да го постигне, но така и не намери осъществима идея. От скривалището си ясно беше видял къде съхрани околийският хартията. Когато сега свещта загасна, из един път го осени вярното решение.
Той се измуши иззад стилажа с бутилките и се придвижи близо до стълбите.
— Стой! — тъкмо каза Поликев на двамата Рапнин. — Най-важното е никой да не узнае какво е било говорено тук!
— Можете да разчитате! А сега да се измитаме! Нека Иван мине напред да ви води; аз ще ви следвам.
Тримата мъже тръгнаха пипнешком. Бяха от другата страна на стълбите, Сам Хокинс — от тази. Той протегна сега ръка, но само колкото да достигне издадената стена. Изкачващите се докосваха с връхните си дрехи пръстите му, ала трябваше да мислят, че допират само стената.
По този начин Сам напипа първо есаула, после графа и накрая околийския. Той тръгна тихо нагоре след него. Тъй като тримата мъже опипваха в тъмното и се спъваха, не можеха да го чуят. Не изпитаха подозрение дори когато цевта на неговата Лиди се удари ненадейно в зида, защото всеки прие, че шумът е причинен от някой от другите двама.
Въпреки това на дребния трапер хич не му беше добре, когато се добра сега до джоба на исправника, понеже не притежаваше ни най-малък опит на джебчия. Но липсващата ловкост предостатъчно се компенсираше със силната възбуда на мъжете и гъстия мрак.
Той бръкна дръзко в отдалечения джоб и чудесно му провървя. На четвъртото стъпало вече имаше съдържанието му в ръката си. Безшумно се измъкна обратно и застина заслушан долу при стълбите. Междувременно тримата «почтени мъже» бяха достигнали вратата.
— Стой, Иван! — прошепна околийският. — Съвсем забравих народа там вън. Я излез сам и отвори външната врата да се огледаш дали овчите глави киснат все още там.
Ротмистърът се подчини на подканата и изломоти някакъв неразбираем отговор.
— Така си и мислех — рече околийският. — Те няма да се разкарат, докато не заиграе дървото. По мнението на тези псета Дявола е избягал с баба си в нашата къща. Какво да правим?
— Ами продължете да разигравате комедията! — ухили се графът. — Запалете в някоя камина или пред огнището сяра, че да се разводни! После кажете, че Дявола е духнал с баба си през комина. Оня лапнишаран Прогонвача на дяволи още ли е вън?
— Застанал е току до вратата.
— Е, вкарайте го тогава вътре! Като подуши сярата, той ще повярва на безсмислицата, а сетне ще повярват и другите. Хайде, размърдайте се! Нямам повече време за губене.
Те напуснаха зимника и заключиха вратата отвън. В миг Сам Хокинс се озова на най-горното стъпало и се ослуша. Стъпките на тримата мъже заглъхнаха.
Коридорът беше пуст. Сам изтика бързо резето, излезе и дръпна вратата след себе си, изщраквайки ключалката.
Но сега накъде? Пред къщата се тълпяха много любопитни. Значи към задната врата! Намери се в един двор, обграден в по-голямата си част с дъсчена ограда, към който се откриваха няколко конюшни. Не се виждаше никакъв човек — от страх пред Дявола вероятно всички се бяха изпокрили. Сам помисли да изкатери някъде оградата или да изкърти някоя друга прогнила дъска, но ето че забеляза една портичка и то непосредствено до къщата, така че можеше да се промъкне до нея покрай зида.
Това му бе направо добре дошло. Измуши се бързо навън и се озова, както изглежда, в зеленчукова градина.
Един поглед му показа отляво изход от градината, Накъде водеше, Сам наистина не знаеше, но за него бе преди всичко важно да изчезне от близостта на къщата. Ето защо се промъкна до портата в отвъдната страна на палисадата, затворена само с едно дървено мандало. Пред него се откри нещо като тясна уличка, която бе образувана от подобни палисадни ограждения и напълно безлюдна.