— Добрички ми Маниту! — отдъхна той облекчено. — Приключението намери щастлив завършек, ако не се лъжа!
Побърза нататък, зави зад няколко ъгъл а и къщи и стигна от друга страна до площада, където тълпата все още стоеше вкупом в очакване да разбере какво ли нещастие е причинил Дявола в Управлението.
На няколко кола, набити кой знае с каква цел в земята се бяха облегнали Дик Стоун и Уил Паркър и наблюдаваха с угрижени физиономии фасадата на къщата. Знаеха, че приятелят им Сам Хокинс е вътре, и вероятно се намира в някакво положение, изискващо помощта им. Ето защо лицата им тутакси просветнаха, като го съгледаха.
— Ама откъде пък те довя вятърът, старий Сам? — попита Уил. — Ние те мислехме там отсреща, в стария вигвам на местния вожд… а ето че се домъкваш от съвсем друга посока! Колко грижи брахме по теб.
— Грижи… какво ви скимна? Да не би да съм някой грийнхорн, да е нужно да се безпокоите за мен?
— Това не. Ама дори в благословения Див запад и най-оправният мъж може да изпадне в затруднение и да изгуби скалпа си.
— Моя скалп аз честно съм си заплатил с боброви кожи и той хич не те засяга, скъпи Уил!
— Само че ние тук не сме нито в девствената гора, нито в саваната, а в тоя проклет Сибир, където се говори език, дето и дяволът не може ти го разбра. Как беше всъщност в палата?
— Много хубаво. Даже отлично, ако не се лъжа.
— Нека чуем!
— Мина толкова добре, че си донесох дори две такива хартийки, хи-хи-хи-хи!
Сам показа на приятелите двете банкноти.
— И що за хартишки са това?
— Две хиляди рубли.
— Behold! Как се добра до толкоз много пари?
— Както всеки почтен апаш, хи-хи-хи-хи!
— Ти си ги…
— …свил. Да. От господин околийския.
— Как я свърши тая работа?
— Малко му бръкнах в джоба.
— Дик, чуваш ли го? Гепил! И то от джоб!
— No, старий Сам — поклати глава Дик, — крадец ти не си. Аз мисля значи, че тези каймета са ти са се залепнали по пръстите помежду другото покрай някакъв почтен повод.
— Отгатна, Дик. Задигнах нещо друго и те ми се напъхаха заедно с него.
— Значи все пак си крал?
— Да. Когато тип като мене поеме нанякъде курс от пандиза, той още начаса граби с пълни шепи. Сам Хокинс не обича половин работа.
Той се изкиска самодоволно в чорлавата брада.
— Един Господ знае, говориш като някой разбойнически главатар! — намеси се отново Уил.
— И съм такъв, а вие двамата сте разбойническата ми банда, хи-хи-хи-хи!
— Благодаря! Нямам мерак да се залюлея някой ден на бесилото.
— И тогава ще те отърва, Уил, ако не се лъжа. Но гледайте, вратата се отравя! Господин есаулът излиза. Вярно, навлякъл е казашката униформа. Само преди малко беше още в.
— …в катран и кълчища!.
— Не, тези неща той изми с газ, после облече съвсем обикновени дрехи — панталон, жилетка и сако. След като е излязъл значи от избата, се е напъхал в друга кожа.
— Изба? В избата ли е бил?
— Да, той, двама други и още някой си Сам Хокинс. Вижте, оня вика маестро заклинателя да влезе! Сега здравата ще го преметнат!
— И ти го знаеш?
— Да. По дочух го… Но ето че заклинателят на дяволи се връща. Слушайте!
Старият издигна глас. Дик и Уил естествено не разбираха нито дума и накараха Сам да им превежда.
— Той казва, че следствие успешните заклинания Дявола побягнал с баба си в Управлението и от страх излетял там през комина. Цялата опасност за обичния градец била отминала, народът можел спокойно да си върви по къщите… Вижте, людете заковаха три кръста и се разотиват! Така се прави в тази благословена страна. В Америка щяха да млатят хубостниците до смърт или биха ги окачили на най-близкото дърво, хи-хи-хи-хи!
— И ние ли ще си тръгваме?
— Не. Господин есаулът вероятно сега ще си поговори хубавичко с двата поста. Бих желал да знам какво ще им каже.
Правилно прецени Сам Хокинс. Тълпата още не беше се разпръснала напълно и ротмистърът излезе пак от къщата. Съглеждайки Детелиновия лист, чийто предводител така рязко му се беше противопоставил снощи на публичните танци, той реши да се постави на почит пред чужденците и си послужи за тая цел с достойните за окаяние постове.
Шибна няколко пъти двамата казаци с камшика по гърбовете и ги навика:
— На ви, кучета! Ще ви науча аз вас как се изпълнява дълг. Вие единствено сте виновни, загдето Дявола и баба му освободиха арестанта! И ще си получите наказанието! На… и на… и на! — угости той казаците с нови удари. — Цялата нощ стояхте тук и ще продължите да киснете до вечерта, без храна и без вода. А сетне ви очакват сто удара с кнут на гол гръб!