— Бащице! — проплака единият.
— Та тогава ние ще умрем! Да стоим толкова дълго и после по сто удара… ох, това никой не може да издържи!
Есаулът се изсмя грубо.
— Няма да е жалко за вас, кучета! Ще наредя да хвърлят месата ви на вълците.
— Милост!
— Мълчи, иначе ще ви вържа един час преди туй и ще поръся очите вие пипер!
Казаците замълчаха ужасено. А ротмистърът си тръгна в с вирната глава, мятайки ненавистен поглед на тримата прерийни ловци.
— Сто удара с кнут! — извика Дик Стоун възмутено, когато Сам Хокинс му преведе най-необходимото. — Добри ми Сам, какво ще кажеш, ако той самият ги получи?
— Ще видим!
— И пипер в чашите! Много бих се радвал, ако някой ден той узнае какво значи това — допълни Уил.
— Вероятно ще може да се направи, поне нещо подобно.
Сам Хокинс тръгна бавно към казаците.
— Добри хора — поде той. — Чух какво ви каза есаулът. Наистина ли ще извърши той всичко това?
— Можеш да бъдеш сигурен.
— Чорт возьми! Това би означавало вашата смърт!
— Какво можем да сторим, бащице? Трябва да се примирим.
— Казваш го така пораженчески?
— Ами да зацивря ли? Това нищо не би променило.
— Нима няма тук човек, който да скърби за вас?
Очите на казака овлажняха.
— Моята стара, добра майчица… ох, тя ще се изплаче до смърт! И Марианка ще умре… от сърдечна мъка.
— Марианка твоето съкровище ли е?
— Да. От две години съм солдат и щях да служа още осем. Марианка искаше да ме чака дотогава. После щеше да стане моя женичка. Сега всичко свърши. О, Божке, ще бъда пребит като куче!
И другият казак прекара ръка по очите.
— А ти? — попита го Сам. — Ти също ли си имаш либе?
— Да, бащице, моята сладка Рушинка. Тя е бедна и въпреки това изхранва братлето и сестричето ми, защото моите родители се поминаха.
— Значи тя е много доблестно момиче, ако не се лъжа.
— Ох! — преглътна онзи. — Моят другар я познава… ние сме от едно и също село. — Той преглътна пак. — Тя ще стане добра майка на сирачетата.
Покъртително беше да се слуша как говорят тези обикновени хорица. Някакъв свещен гняв обхвана Сам.
— Мътните го взели, нима ще се предадете ей така без съпротива на тази нечовешка присъда? На ваше място бих избягал.
— Бащице, ти не ги разбираш тия неща. Нали пак ще ни спипат, а тогава ще стане по-ужасно и отпреди.
— Ама все пак трябва да има някаква възможност да се предвардите от една такава злоупотреба с властта!
— Нима.
— Ба! Аз ще опитам да ви помогна.
Казакът огледа Сам Хокинс от главата до петите. Слаба усмивка плъзна по лицето му.
— Да ме прощаваш, бащице! Ти не изглеждаш така, като да би могъл да ни помогнеш.
— Мислиш ли? Хм-м! При вас впрочем всеки ли става солдат?
— Не. Само онзи, когото определи жребият. А който има пари, може да плати на някой заместник.
— И колко би ви струвал един такъв мъж за подмянка?
— За двеста рубли бихме могли в крайна сметка да намерим някой… но за триста — колкото си щеш.
— И как трябва да подхване човек нещата, та да се сдобие със заместник?
— Казва на полицая. Бутнеш ли на полицая от Верхний Удинск пет рубляшки, за половин час ще ти доведе таман десет ратника.
— Що за птици са това?
— Млади, годни за военна служба мъже, които са се освободили.
— И къде би се сключил контрактът за заместничеството?
— При есаула.
— А ако той вземе, че напъди ратниците?
— Няма право, ако са годни.
— Кажете ми имената си… искам да си ги запиша!
— Защо?
— Ще го узнаете още преди смъртта си, хи-хи-хи-хи!
Сам записа имената и си тръгна без повече обяснения, докато казаците се загледаха след него, клатейки глава. Като стигна при спътниците, той ги дръпна зад коловете, където не можеха да ги наблюдават.
— Искам да ви разкажа какво подслушах преди малко в избата — каза и им направи обстоен доклад.
— Че казак Номер десет е Адлерхорст, това вече знаем — рече Уил Паркър. — Но неговият осиновител е също налице и граф Поликев се тъкми да тръгне подире му. Трябва да го осуетим. Ще наредим да арестуват каналията.
— Да не би на околийския?
— Естествено.
— Ти си един непоправим грийнхорн. Та нали исправникът е негов съюзник!